Цял старинен град, така на реченият Питиляно, се е съхранил в Тоскана. В него са се преселили множество хора, предимно евреи.

Затова понякога Питиляно са наричали още „малкият Ерусалим“.

В него няма нито една съвременна постройка. Целият град е бил пропит с духа на античността и история.

Причина за толкова дългото запазване на селището е свързано с избора на мястото за строителство. Неговата недостъпност се е обезпечавала от скалите, които са били и негови защитни стени.

Всички къщи и улици са буквално изсечени в планините.

Основните строители на укрепения град са били етрусите. Те се стараели максимално да запазят живота си от набезите на нашествениците.

Днес разходката през града Питиляно се е превърнала в пътешествие в миналото.

Мистериозният Перу има много нерешени и неразгадани тайни. Раят за археолозите, колекционерите, изследователите и историците, им е дал още един костелив орех – Чанкильо.

Какво е това странно място? Дали е крепост? Древен град? Обсерватория? На кого принадлежи и каква функция има? Може да съхранява в себе си древни тайни на могъщи цивилизации.

Там не се организират екскурзии, не се возят на автобуси, на стотици километри наоколо никой не живее.

Площта за изминалите 2000 години е заровена под пясъка, сега тя стои пред нас.

Колко ли време ще ни трябва още, за да открием истината за това място?

Първо това не е официален празник, така че няма да се планира нещо глобално.

Второ този ден не бива да се отбелязва в голяма шумна компания. В противен случай след чаша вино съпругът ви ще забрави в кого“е влюбен“ и ще започне с очи да опипва приятелките ви.

Идеално място за отпразнуване на този ден е любимият ви тих и уютен ресторант. Съвсем не е банално.

Много често в тази луда надпревара на живота нямаме време да се погледнем  един друг в очите. Така че, изпратете децата при баба им, разходете се, но оставете кучето у дома си.

Вечеряйте, може и на свещи. Спомнете си как сте се запознали, влюбили, как е минала първата ви среща, как сте нямали пари за ресторант, но за бира и чип такива са се намирали. Как сте се целували …

Нима това е малко?

Един ден на Цоко се обади синът му Велко:

– Тези дни ще мина през село. Какво ще кажеш да излезем някъде заедно.

Жената на Цоко отдавна бе починала, а децата му се разпиляха в големите градове. Дъщеря му се омъжи във Варна, а синът му замина за Пловдив.

Старецът са радост прие поканата, защото синът му постоянно пътуваше, често отсъстваше от страната и отдавна не го бе виждал.

Когато двамата се събраха отидоха в местния ресторант, където предлагаха чудни деликатеси. С тях привличаха хора, които им гостуваха от много далече.

Баща и син имаха много неща, които трябваше да споделят един с друг. Не можаха да се разделят в близките 3-4 часа.

Накрая Велко плати сметката, а на изненадания си баща каза:

– Дай тези пари на някой, който наистина се нуждае от тях.

И Цоко прибра парите, които бе приготвил за обяда.

След като се разделиха, старецът тръгна към градинката в центъра на селото. Там чу зад гърба си слаб глас:

– Извинете. Днес загубих портфейла си и сега няма с какво да платя в хотела, където съм отседнал. Можете ли да ми помогнете?

Цоко почувства, че трябва да помогне на този младеж. Извади парите, които бе предвидил за обяда и ги подаде на младежа. След това добави:

– Ще се моля за вас.

– Много ви благодаря, – в очите на младия човек се появиха сълзи.

„Явно Бог иска да споделяме неговата любов и милост на всяко място, – каза си Цоко. – Господ винаги е готов да ни помогне, независимо в какво положение сме. Така и аз трябва да бъда готов, да помагам на хората, които имат нужда“.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……