В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Един човек непрекъснато се оплаквал. Разказал мъките и болките си на по-възрастен от него човек.
Старецът го изслушал и му казал:
– В нашия манастир има монах, който умее да се грижи за жасмина. През ноември той напълно го отрязва. Слага го на тъмно място. Но след това растението е покрито с много листа и цветове. Така се случва и с човека. Ние първо трябва да поседим на студено и тъмно, за да дадем много плод.

Течала си река в пустинята. Тя била малка, но в близост до бреговете ѝ процъфтявал живот: цъфтели цветя, шумоляла тревата, пеели птици, върби наклонявали дългите си клони и я галели. Реката се радвала на живота около себе си и всичко ѝ изглеждало навсякъде прекрасно.
Една нощ до нея пропълзяла змия и изсъскала:
– Ти си толкова щастлива тук, а малко по-далече от твоите брегове всичко умира от жега …..
Ако змията е била по-добра и мъдра е щала да каже: „Ти си толкова добра, не жалиш влагата си и спасяваш от гибел цветя, треви и дървета в тази нажежена от горещината пустиня“. Но тя не била такава, а била зла и завистлива.
Реката се наскърбила:
– Как мога да помогна на пустинята?
– Посъветвай се с човека, – отговорила змията.
На сутринта човекът изслушал реката.
– Добре, – казал той, – аз зная какво да правя.
Ако човекът е бил мъдър и грижовен е щял да каже: „Ти и така правиш всичко, което можеш“. Но той бил закоравял и небрежен.
Взел кирката и без много да се замисли, разкопал бреговете на рекичката и направил множество канали, които я свързали с пустинята. Водата по тях отишла в пясъка, а по бреговете, къдете преди течала, всичко изсъхнало.
Още повече се натъжила рекичката. Долетяла до нея райската птица.
– Какво се е случило? – попитала тя.
Разказала ѝ рекичката за своята голяма мъка. Тогава райската птица ѝ казала:
– Ти не си родена, за да напояват цялата пустиня. Това не можеш да направиш. Връщайте се във своето корито и дай живот на своите брегове.
– Но на мен ми е мъчно за пустинята ….
– Радвай се на живота на своите брегове, не тъжи за нажежената пустиня. Радостта ти ще укрепи твоите сили, а скръбта ти ще привлече хората. Те ще видят жизнеността на твоите брегове и ще се досетят как да оживят пустинята. Това е твоето предназначение …..
Потекла рекичката отново на мястото си и понесла със себе си радостта, която дава живот на бреговете и мъката, че не може да оживи цялата пустиня.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.