Един човек непрекъснато се оплаквал. Разказал мъките и болките си на по-възрастен от него човек.
Старецът го изслушал и му казал:
– В нашия манастир има монах, който умее да се грижи за жасмина. През ноември той напълно го отрязва. Слага го на тъмно място. Но след това растението е покрито с много листа и цветове. Така се случва и с човека. Ние първо трябва да поседим на студено и тъмно, за да дадем много плод.

Течала си река в пустинята. Тя била малка, но в близост до бреговете ѝ процъфтявал живот: цъфтели цветя, шумоляла тревата, пеели птици, върби наклонявали дългите си клони и я галели. Реката се радвала на живота около себе си и всичко ѝ изглеждало навсякъде прекрасно.
Една нощ до нея пропълзяла змия и изсъскала:
– Ти си толкова щастлива тук, а малко по-далече от твоите брегове всичко умира от жега …..
Ако змията е била по-добра и мъдра е щала да каже: „Ти си толкова добра, не жалиш влагата си и спасяваш от гибел цветя, треви и дървета в тази нажежена от горещината пустиня“. Но тя не била такава, а била зла и завистлива.
Реката се наскърбила:
– Как мога да помогна на пустинята?
– Посъветвай се с човека, – отговорила змията.
На сутринта човекът изслушал реката.
– Добре, – казал той, – аз зная какво да правя.
Ако човекът е бил мъдър и грижовен е щял да каже: „Ти и така правиш всичко, което можеш“. Но той бил закоравял и небрежен.
Взел кирката и без много да се замисли, разкопал бреговете на рекичката и направил множество канали, които я свързали с пустинята. Водата по тях отишла в пясъка, а по бреговете, къдете преди течала, всичко изсъхнало.
Още повече се натъжила рекичката. Долетяла до нея райската птица.
– Какво се е случило? – попитала тя.
Разказала ѝ рекичката за своята голяма мъка. Тогава райската птица ѝ казала:
– Ти не си родена, за да напояват цялата пустиня. Това не можеш да направиш. Връщайте се във своето корито и дай живот на своите брегове.
– Но на мен ми е мъчно за пустинята ….
– Радвай се на живота на своите брегове, не тъжи за нажежената пустиня. Радостта ти ще укрепи твоите сили, а скръбта ти ще привлече хората. Те ще видят жизнеността на твоите брегове и ще се досетят как да оживят пустинята. Това е твоето предназначение …..
Потекла рекичката отново на мястото си и понесла със себе си радостта, която дава живот на бреговете и мъката, че не може да оживи цялата пустиня.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..

Вие страдате най-много от болезнените преживявания в живота си. Но преминавайки през тях, вие можете да помогнете на други, които преминават през същото.
Никой не може да съчувства повече от този, който вече е преминал през това, което другият преживява.
Кой може да помогне на майка с дете, което им специфично заболяване, ако не този, който отглежда такова дете?
Кой  може по-добре да помогне на някой, който минава през несъстоятелност, отколкото този, който е минал през това преди?
Кой може по-добре да помогне на някой, който изпитва мъката след развода, освен този, който си спомня, колко ужасно се чувствал в неговото положение?
Кой би помогнал по-добре на някой, който е била насилван от този, който е бил насилван?
Не оставайте с болката. Ако я скриете и задържите, това няма да доведе до нищо добро. Но ако сте честни с Бог, себе си и с другите хора, Бог може да използва нещото, което мразя най-много в живота си, от което сте най-разочаровани и което искате никога да не се е случвало в живота ви.
Вие не може да промените това, което ви се е случило. Но можете да го използвате за нечия полза. Когато сте готови да споделите съкрушаването си, това може да помогне на други хора.
Споделяйки своя опит от това, което сте преживяли, ще помогнете на хората да получат Божията утеха.