Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….

Нашата микровълнова печка се казва Галя. Разбира се, това е нещо лично, което другите не би трябвало да знаят.

И все пак знаете ли защо наричам микровълновата си печка Галя?

Много интересен въпрос. Ще се постарая да задоволя любопитството ви.

Когато моят мъж пъхне в микровълновта печка чиния с ядене, нежно ѝ говори:

– Стопли ми, Галя, …. Направи това замен, скъпа ….

Всичките ми въпроси засядат в областта на щитовидната жлеза.

Вероятно, това е някакъв отглас от романтичното минало на съпруга ми.

Директор на ресторант за бързо хранене, събра подчинените си и ги информира със следната неприятна новина:
– Този месец няма да има заплати.
– Защо? – хората се възмутиха.
– Нека пазачът сам ви разкаже.
Напред излезе Гошо, набит и плешив мъж, който започна да разказва:
– Нося аз торбата с парите от счетоводството в касата. Когато се намирах близо до аварийния изход, връзката на чувала се развърза и се наведох да я завържа. В този момент се отваря някаква врата и в същото време ме удари нещо по главата. Изгубих съзнание, а когато дойдох на себе си парите ги нямаше.
– Гошо, ти се издъни, – каза директорът, – казвай, къде си скрил парите!
Как директорът се е досетил, че пазачът лъже?
Време е да се проявите, като следовател на извършено престъпление. Ако ви е трудно да се справите, може би трябва да извикаме Шерлок Холмс или вие може ще се окажете по-добри от него.
Няма да ви измъчвам много, ето го и отговорът.
Отговор: Според правилата за безопасност при пожар на обществени места врати се отварят навътре в стаята, а не в коридора.

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.