След сватбата съпрузите живели в благоденствие. Но след известно време нещата в работата на съпруга нещо се объркали.

И така житейските радости, почивката на море, дори посрещането на гости у дома, вече не били възможни, защо не достигали пари за това.

Жената имала много роднини и те започнали да и натякват:

– Твоят мъж недостатъчно се грижи за теб. Той не е способен да изхранва семейството си.

По-голямата сестра на жената, неомъжена още, но успяла да стане солиден бизнесмен, предложила да ѝ подари старата си кола.

Жената благодарила на сестра си за предложението, но се отказала:

– Аз имам най-добрия мъж! Той има трудности в работата, но непременно ще се справи с тях. И аз ще му помогна в това. Кола сами ще си купим. Ще работим и ще си купим.

– Защо този човек е тъжен? – попитали един мъдрец, показвайки му мъж, който постоянно ходел мрачен и с натъжено лице.

– От това, – отговорил опитният познавач на човешкото сърце, – че с него се е случило голямо нещастие или негов ближен е имал по-голям късмет.

Завистта е равносилна на убийство. Това е била причината за първото убийство.

Завистта причинява на хората голямо зло. Прониквайки в душата, тя приспива съвестта. Пресмята съчиците в очите на ближния, а след това отдела смъртоносна отрова. Отравя душата с подозрителност, горчиви мисли и обиди.

Когато се повдигне собственото „аз“ нависоко, то започва да контролира целия живот на човека. Очите гледат през изкривени стъкла, през които се изопачава истината.

Сърцето на завистливия човек се изпълва с възмущение, неговата уста произнася обвинения срещу невинния.

Но най-лошото е, че това на пръв поглед не се забелязва. Безчестието води към предателство и убийство.

Поради завист бе предаден Христос, а апостолите бяха хвърлени в тъмница.
Завистта осъжда всички, но самата тя внимателно се прикрива.

Това е пагубно чувство, краеъгълен камък на светския живот. От всички човешки чувства завистта е най-отвратителното.

Тя е злокачествена язва на душата. Ако завистта завладее сърцето на вярващия, тя прекратява по-нататъшното му духовно израстване.

Меги каза всичко, от което Таня се боеше, че ще чуе, а и самата тя го мислеше. Ако приемеше предложението за работа едното от децата ѝ, именно Меги, щеше да я намрази, а след това и останалите.

Мъжът ѝ да не изглеждаше разстроен. Другата ѝ дъщеря Ели ведро и с великодушно сърце прие новината, но Меги недвусмислено заяви:

– Няма да ти простя, ако приемеш тази глупава работа и заминеш.

Таня ѝ повярва. Мъжът и Петър я убеждаваше:

– Ще го преодолее. Аз ще се грижа за нея, докато отсъстваш.

– Не мога да причиня това на семейството си, – унило отбеляза Таня, – Децата никога няма да ми простят, а и ти може би след време ще ме намразиш.

Очите на Таня се напълниха със сълзи. Мъжът ѝ я прегърна и каза:

– Гордея се с теб!

Като го чу, Меги изхвръкна от стаята и затръшна вратата.

– Никой няма да те намрази, скъпа, – окуражаваше я Петър. – Ние ще намразим себе си, ако пропуснеш тази възможност.

– Не мога да пожертвам децата си, колкото и привлекателно да изглежда всичко това.

– Те нямат право да ти пречат, – възмути се Петър. – Това е важно за теб, трябва да те разберат. Нали аз ще съм тук и ще се грижа за тях. Те няма да усетят дори, че те няма у дома. И без това повечето време прекарват навън с приятели.

– Не ме насилвай. Оценявам усилията и подкрепата ти, но не мога да изоставя нито теб, нито тях. Обичам те, двете ни деца също. – и Таня прегърна мъжа си.

– Чуй ме внимателно! – Петър погледна Таня в очите. – Ако пропуснеш този шанс, ще намразиш живота си. Не позволявай децата да решават вместо теб.

– Реших, – вдигна глава Таня, – ще остана у дома и ще живея с хората, които най-много обичам.

– Ние ще те обичаме, дори да си далече от нас, – упорстваше Петър. – Меги ще ти прости. А по-късно ще се гордее с теб, аз и Ели също.

– Не, – каза Таня. – Понякога човек трябва да се отказва от мечтите си, защото така е по-правилно. Заслужава си, ако го прави заради хората, които обича.

– Искам да приемеш тази работа, – извика Петър.

– Ами ако това разбие брака ни? Всичко това може да се окаже много по-трудно отколкото очакваш. Ако замина, много ще ми липсвате, – една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– Ти също ще ни липсваш, – възкликна Петър, – но трябва да бъдеш смела. Няма да те обичам по-малко, ако го направиш. Не се отказвай от мечтата си.

Таня го погледна и видя, че и неговите очи бяха пълни със сълзи.

– О, мили, толкова много се страхувам!

– Няма от какво да се боиш, скъпа.

Това бе най-щедрият жест, който бе правил до сега за нея. Таня не каза нищо. Разплака се още по-силно и се вкопчи в Петър като уплашено дете…..

Резанов е сериозен човек, лекар при това. Той не е религиозен.

Пациентите му не могат да го водят, както си искат. Казано е, че днес ще има пет операции и толкова. Никакви суеверни шеги не приема.

Миналата седмица един мъж го помоли:

– Докторе, сънувах тъща си. Тя почина преди пет години, но сега в съня ми каза, да отложа операцията си ….

Резанов е засмя:

– Ако вашият инфаркт се излекува на сън, аз първи ще изтичам в църквата и ще запаля свещ.

Но когато Резанов се зае с пациента и го разряза….. Погледна и не повярва на очите си. Изправи се на нокти и изтръпна:

– Как може тази умряла жена да ми изпраща по такъв странен начин ценно професионално упътване?!

Но това не беше единственият случай на Резанов, в който той се сблъскваше със суеверията.

Преди два дена дойде при него пациент и помоли притеснен:

– Докторе, моля ви нека да отложим операцията ми  само с един ден.

– Успокойте се, – започна Резанов, – операцията ви съвсем не е сложна. Бъдете мъж. Освен това има график, заангажирани са доста хора с тази операция.

– Докторе, не си мислете, че съм суеверен, – каза пациентът, – напротив аз съм материалист. Освен това по професия съм ядрен физик. Но знаете ли случи се нещо много интересно …

И мъжът разказа на докторът една малко объркана история. А ето какво се бе случило предния ден.

Вчера Николай, нека наречем така въпросния господин, имаше рожден ден.

Събраха се всички от семейството, пиха, изказваха се пожелания и поздравления.

Жената на Николай му пожела:

– Щастие, здраве и вечен живот.

Николай се засмя и възрази:

– Не искам вечен живот, след милиарди години слънцето ще изгасне. Какво ще правя сам  в пълна тъмнина?

Тогава жена му се поправи:

– Живей сто години.

Намеси се и майката на Николай:

– Сто години са малко за него. Аз самата съм вече на 88 години. Щом синът ми не иска да живее вечно, нека живее дълго и щастливо до дъжд в четвъртък.

Всички се засмяха……

Резанов гледаше с тъга мъжа пред себе си.

Пациента се почеса по главата и сподели:

– Разбирате ли ме, докторе, моята операция е насрочена в четвъртък, а дъжд вали всеки ден. Есен е. Притесних се. Тъжни мисли нахлуха в главата ми. Изведнъж при мен дойде тригодишната ми дъщеря, качи се на колената ми и тихо попита: „Татко, защо баба каза, че ти ще умреш в четвъртък?“

Можеше ли в такъв момент Резанов да откаже? Разбира се операцията бе преместена и човекът си е още жив.
Но Резанов не бе съгласен да понася повече такива суеверия …

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.