Група от няколко човека бавно пълзеше по стръмната пътека нагоре. Те бяха тръгнали рано сутринта, но вече наближаваха.

– Арташат е първата столица на Армения,  – каза Лазар. – Превзет е от нашествениците през пети век. Никой не знае, кога е построен „Хор Випар“, но храмът се смята за един от най-древните християнски манастири.

– Защо манастирът се намира на най-високия хълм в околността? – попита Лиляна.

– Служил е като крепост срещу нападателите, поради стратегическата си позиция на река Аракс, – поясни Петър.

Той бе се ровил в Интернет малко преди да потеглят на този поход..

– Знаете ли, че мястото се почита като най-ценната светиня на Армения? – попита Сашо, всички го наричаха професора, защото смятаха, че няма нещо, за което не е чул или прочел..

Дядо Лука вървеше с младежите по пътеката и ги слушаше внимателно. Той се бе присламчил към тях не от самото начало. Накрая не се стърпя и се намеси в разговорът им:

– Преданието гласи, че Григор Лусаворич се върнал от Израел в родната си Армения през трети век, за да проповядва християнството. Бащата на цар Трдат III  бил убит от бащата на Григор. Трдат затворил Григор и го държал 30 години в една яма на Хор Випар. Там Григор по чудодеен начин оцелял след нечувани изтезания и мъчения. Когато Трдат се разболял сериозно, получил видение, че само този,който е хвърлил в ямата на манастира, може да го изцели. Григор се молил за изцелението му, а после го покръстил. През 301 г. Армения станала християнска държава, а Григор бил почитан от цялата нация като светец.

Когато дядо Лука завърши разказа си, групата пристигна в Арташат.

Следобедното слънце обливаше равнината със ярките си лъчи. В подножието на Арарат се виждаха красиви лозя и ниви.

Древният манастир „Хор Випар“ бе построен в южния край на един оголен хълм. Там нямаше никаква растителност.

Славата на манастирът като най-голямата атракция в Армения бе напълно оправдана. Въпреки, че приближаваше края на приемното време, туристите още не бяха се пръснали.

Групата излезе на централния двор на църквата.

– Тук често се провеждат брачни церемонии,- каза Лазар, който бе водачът на групата.

В момента нямаше сватба, но мъже и жени правеха снимки на църквата и планината.

Запазването на едно семейство безспорно е хубаво нещо, но не и „на всяка цена“. Това не е най-доброто решение. Има неща, които човек трудно може да пренебрегне, особено що се отнася до достойнството и разбирането на даден човек.

Докато Даниела беше женена за Камен, често се случваше да се сдърпат за нещо, майка ѝ все казваше:

– Случва се. Без търкания не може. И перлата, за да бъде още по-стойностна и ценна, претърпява много триене.

– Да бе, навсякъде около нас валят перли, – роптаеше Даниела.

– За перлите ще питаш тях, – сочеше майка ѝ струпаните модни списания на масичката ѝ. –  А за семейните работи по-добре питай такива като мен, които са преминали през това.

И майка ѝ не разбра защо се разведоха. От начало я питаше:

– Кажи ми! Посочи ми поне една причина …. Роднините постоянно ме питата и не знам какво да им отговарям.

Какво можеше да ѝ каже? Че бе заварила съпруга си с друг мъж в кревата?

Камен бе поискал тя да запази тайната му. Даниела се съгласи, само при условие, че двамата се разведат без протакане и излишни съдебни дела. Разводът приключи бързо и спокойно.

Майката на Даниела накрая разбра, че дъщеря ѝ нищо няма да ѝ каже и махна с ръка.

Когато я питаха за Даниела обикновено казваше:

– Поведе се по чужд акъл и замина. Мислех, че сама жена трудно ще се оправи, но благодаря на Бога, успя въпреки всичко и здраво стъпи на краката си.

Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Хъркането е следствие от вибрации на меките структури на ларинкса.

Звукът, който се получава, е заради затрудненото движение на въздуха при дишане по време на сън.

Звукът от хъркането понякога може да достигне 69 децибела, което е съпоставимо със звука от пневматичен чук.

По време на завземането на иранското посолство в Лондон през 1980 г. преговарящите от полицията се съгласили да се пуснат изявление на терористите по Би Би Си в замяна на свободата на двама заложници.

Изборът паднал на една бременна жена и мъж, който дразнел всички със силното си хъркане.

Групата започна изкачването към пещерата.

– На каква височина се намираме? – попита Гошо.

– Само на около две хиляди и седемстотин метра,  –  Лазар погледна към върха, който стърчеше на около три километра над тях.

Катеренето не бе никак лесно, но наклона позволяваше да се изкачат товарните животни.

Лятото още не се бе теглило от планината. Беше октомври, но небето бе ясно. Температурата бе десет градуса над нулата.

Докато се катериха един мъж от групата прекара ръка по листата на някакво растение с пурпурни цветове. Това бе неосъзнато движение на отегчен от монотонността на изкачването планински катерач.

– Не го пипай! – извика тихо Донка.

Димитър я погледна и махна с ръка, а очите му явно говореха: „Я стига! Омръзнало ми е от капризни  персони“.

– Защо не трябва до го докосва? – полюбопитствува Лазар.

– Това е самакитка, – задъхвайки се от височината каза Донка. – Листата и цветовете ѝ съдържат смъртоносна отрова. Тя прониква в човешкия организъм през кожата. Някои народи са мажели върховете на стрелите си с тази отрова.

Димитър рязко дръпна ръката си като опарен и избърса дланта в панталона си.

– Ако китката ти изтръпне за малко, не се притеснявай, – каза Донка. – Това ще отшуми с времето. Само не облизвай пръстите си след ядене.

След около тридесет минути групата стигна до поредното скалното образование. Предстоеше им още много път нагоре.