Тони работи като шофьор на автобус в града. Точно при него се качи мъж с момче на три години. Детето крещеше и плачеше, като се опитваше да се отстрани от мъжът. На Тони това му изглеждаше много подозрително.

Шофьорът се вгледа внимателно в лицето на момчето.

„Това не е ли детето, което показват и търсят от полицията, – помисли си Тони. – Скоро това момче е било откраднато от библиотеката“.

Тони спря автобуса и попита пътниците:

– Някой от вас да е виждал една изгубена раница?

Това за загубената раница сам го измисли. Тони обходи автобуса. Спря пред плачещото момченце и го огледа внимателно.

„Точно така, – помисли си Тони, – детето е в сини панталонки и червени джапанки“.

Докато се връщаше обратно в него вече нямаше никакво съмнение. Тони изпрати бързо съобщение по телефона си до полицията.

Когато автобусът спря на следващата спирка, полицаите чакаха престъпника с белезници.

Благодарение на навременната намесата на шофьорът, се избегна лошото, което можеше да се случи на това момченце. За радост на всички детето бе върнато на родителите му.

Един журналист взе интервю от Тони. На шофьорът бе зададен следния въпрос:

– Защо постъпихте така? Не беше ли много рисковано, особено за вас?

– На мястото на това момченце можеше да бъде и моя син, – отговори Тони. – Направих това, което би направил всеки баща.

Виктор бе сътрудник на транспортната полиция. Днес бе дежурен и получи тревожно съобщение по телефона си:

– Неадекватен пътник на релсите. Погрижете се за него и го махнете от там. Скоро ще мине влакът.

Симеон Владов бе отчаян. Той се тресеше целия. Скочи на релсите и започна да крещи:

– Няма да отида в затвора, няма да отида в затвора!

Виктор веднага се отправи към него.

Когато мъжът видя отправящия се към него полицай, застана на релсите на колене и започна да повтаря:

– Просто искам да умра, просто искам да умра, ….

Тогава Виктор надяна белезници на дясната ръка на самоубиеца и се опита да го махне от релсите. Мъжът оказа силна съпротива.

Полицаят в последния момент успя да го изхвърли от релсите, малко преди влакът да  премине край тях.

Седи си Пешо и си мечтае. Изведнъж скочи и се отправи към сградата на Народното събрание.
От там тъкмо излизаше солиден мъж с костюм и очила.

Пешо го приближи и каза:

– Мога ли само за един месец да заема мястото на някой депутат в Народното събрание?

Мъжът го изгледа намръщено. Той бе готов да кресне на нахалника, но Пешо продължи:

– Не с користни цели. Само да изплатя дълговете си, да отида на море, да си купя кола и за да получа пари, защото спя на работното си място. Моля ви! Ще стане ли?!

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

По времето на сутрешното си бягане Милен забеляза подозрителен пакет близо до реката. Той бързо изтича до него и разкъса найлона, който го обгръщаше.

Там стоеше малко кученце, лабрадор. То бе уплашено и премръзнало. Погледна доверчиво Милен и му близна ръката.

Младежът го погали нежно.

– Кой те е изхвърлил, приятелю? Сега ще дойдеш с мен и аз ще се погрижа за теб.

От този ден двамата станаха неразделни. Имаха много и чудни приключения. Заедно лежаха на тревата и гледаха небето …..
Милен се ожени, но не изостави стария си приятел, който още от запознанството им го кръсти Амиго.

Кучето често гледаше вече порасналият и възмъжал млад мъж и си мислеше:

„Колко много искам да си поговоря с теб. Бих искал да ти кажа, че съм ти благодарен много, за това, че ме спаси“.

Милен не разбираше нито лая му, нито можеше да разчете мислите му, но много обичаше своя четириног приятел.

– Ако кучетата не отиват в рая, – каза Милен на един свой познат, – бих искал след смъртта си да попадна там, където ще бъде Амиго.

Минаха години и кучето остаря. То бе уморено и трудно се придвижваше, но Милен не го бе изоставил.
Амиго гледаше спасителя си и отново потъна в мислите си:

„Времето ми дойде, приятелю. Толкова съм радостен, че си близо до мен. Почеса ме между ушите, толкова обичам това ….Всичко ще бъде наред. Бих искал да ти кажа, да не тъжиш, когато вече няма да ме има …. Толкова много съм ти благодарен …. с теб беше всичко чудесно“.