Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Василев ремонтираше компютри. Имаше си работилница, накрая на града. Днес привърши поредния.

Клиента, който бе оставил компютъра си за ремонт, намина да види до къде е стигнала поправката.

Василев го зарадва:

– Готов е, веднага можете да си го вземете.

– А колко ще ми струва ремонта? – попита мъжът.

– 450 лева, – отговори Василев, но като видя киселата гримаса на клиента си добави, – наложи се доста части да сменя.

– Добре сте ги сменили, но аз от къде да взема толкова пари? – измърмори недоволно  клиентът.

Мъжът си тръгна. Василев бе изгубил всякаква надежда, че ще се върне, но човекът се върна след три часа.

– Тук са 400, повече нямам, – каза той отчаяно. – 50 лева ще ви донеса по-късно.

– Добре, – съгласи се Василев и взе парите. – Гледайте само да не забравите.

Когато клиентът му даде парите Василев не ги преброи веднага и без това стана тъмно и той вече си тръгваше.

Когато се прибра в къщи, той прегледа банкнотите, които му бе дал мъжът.

Изведнъж се стаписа. В ръцете си държеше 800 лева. Изглежда клиента му не бе гледал внимателно и вместо четири стотачки, му бе дал три банкноти по 100 и една от 500 лева.

– Човекът се е объркал, – каза Василев, – като дойде да ми донесе 50-те лева ще му дам излишъка.

Минаха две години, но този човек не се появи повече. Изглежда са му се досвидели 50 лева.

Какви ли не обяви и съобщения съм виждала написани на ръка или луксозно оформени. Целта на всички тях е да заангажират вниманието ни с нещо „важно“.

Ето какво интересно съобщение успях да прочета наскоро:

„Жени участвайте в благотворителния базар. Това е една добра възможност да се избавите от излишните неща в дома си. Не забравяйте  и мъжете си“.

Вероятно пишещият е имал предвид: „Не забравяйте, да подканите и мъжете си да участват в тази дейност“.

В случая се е получила доста забавна реклама.

Две жени разговарят:

– Моят мъж започна късно да се прибира в къщи, – оплака се едната.

– Моят също се пробва да го направи, но аз го отучих, – самодоволно заяви другата.

– Как го направи? – полюбопитствува с надежда първата.

– Когато една вечер се върна късно и позвъни на вратата, аз го попитах: „Ваньо, ти ли си“?

– И какво от това? – попита първата не разбирайки, какво иска да ѝ каже другата жена.

– Но моя мъж се казва Кольо.

Днес много церемонии и обреди в църквата са станали преграда между човек и Бога. Ако си осветил дома и колата си, изповядал си се, стоял си на поредната служба, … всичко е наред.

Но ритуалът трябва да бъде прозорец, чрез който по-добре да видиш Бога, а не стена, която Го закрива.

Понякога се случва така, че ние се ограждаме с тези ритуали и обреди и се отдалечаваме от Бога.

„Поставяме свещ“ – действие, което замества молитвата. Идва мъж в храма и е благодарен, че на косъм е отървал живота си в авария. Купува една голяма свещ, запалва я и така благодари на Бога цели три минути.

Свещта  става молитвозаместител …

Бог повече ли се нуждае от нашите свещи, отколкото от молитвите ни, излизащи от любящо и благородно сърце?!

На службата идваме, където е нужно се покланяме, накланяме глава напред и мълчим. Защо се прави така? Повечето от хората не разбират. Никакви нововъведения няма да помогнат на човек да разбере смисъла на нещата, ако той сам не положи усилие, не вникне и най важното, не отвори сърцето си за Бога.

Под думата „тайнство“ се разбира тайнственото действие на Бога върху душата на човека. Това е и съдържанието на ритуалите на поклонение. То не зависи от ясния глас на свещеника, не зависи и в какъв храм се провежда, беден или богато украсен, поклонение на Бога зависи от самия човек.

С какво сърце е дошъл? Открито за да приеме Божията благодат със смирение, покаяние и искрена вяра в  Бога. Тогава става чудото. Тогава ритуалът въздейства.

Ако сърцето на човека е затворено, всичко си остава само форма.

Символът има смисъл, ако се разбира.