Шест американски затворници са били възнаградени за спасяването на живота на един от надзирателите, който е претърпял инфаркт.

На затворници от щата Джорджия, всеки от които е бил осъден за лишаване от свобода за дребни престъпления, им бил съкратен срока за пребиваване в затвора с 25 процента.

Затворниците косили трева на обществено гробище, когато този, който ги охранявал, припаднал.

Затворниците вместо да се възползват от случая, да вземат пистолета му и да избягат, взели телефона му и позвънили в бърза помощ, а докато дойде тя започнали  да му правят кардиопулмонална реанимация.

– Когато стана това, по мое мнение, не ставаше въпрос, кой седи в затвора и кой не. Ставаше дума за това, че човекът припадна и ние трябваше да му помогнем, – каза затворникът Грег Уилямс.

– Никой от момчетата не избяга, никой от тях не направи нещо, което не е трябвало да прави, – каза служител от затвора.

Семейството на надзирателя на следващия ден след инцидента почерпило затворниците с пица и кекс.

Денят беше хубав. Слънцето не беше много силно, а това предразполагаше за разходка. Милена реши да излезе и да се завърти край пазара.

Хората минаваха и оглеждаха плодовете и зеленчуците, но погледа на Милена бе насочен към цветята. Тя много ги обичаше.

Целия и дом бе изпълнен с какви ли не цветове жълти, червени, оранжеви, лилави, …. Мирисът им се разнасяше из всички стаи. Балкона си бе превърнала в малка цветна градинка.

Милена приближи към няколкото сергии с цветя, семена и луковици предназначени за отглеждане на любимите ѝ растения.

Растението в саксията имаше само две хилави листенца, Но Милена не откъсваше поглед от него.

– Ще го вземете ли? – попита я продавача.

„Не е ли по-добре да си намеря нещо по свежо? – помисли си Милена. – Но като си помисля, в кухнята имам едно малко местенце, в което тази саксия би се побрала идеално“.

Накрая се реши и го купи.

На усмихнатия продавач, който се бе отървал толкова лесно от това невзрачно растения, тя каза:

– Дори и да умре, нищо няма да загубя.

Минаха няколко месеца. На растението се появи едно листенце, а след това и още едно. Докоснато от слънчевата светлина и редовно поливано с вода, цветето започна да се съвзема.

Сега вече Милена често поглеждаше към него и се любуваше на красивите му цветове. Един ден като го гледаше, се замисли и си каза:

– Колко прибързано си правя изводи и за цветята, и за хората….

Самата тя бе казвал много пъти пред други хора, за други, които не ѝ вдъхваха доверие:

– О, на това момиче не може да се разчита. Виж само колко татуировки има върху себе си.

– Това момче няма никакъв шанс, като знам от какво семейство произхожда.

– Този човек не бива да назначен на тази длъжност, той е бил в затвора….

Милена разбираше колко пъти бе бъркала, като съдеше хората, вместо да им  помага да почувстват Божията любов, милост и грижа.

Бог бе докоснал сърцето ѝ и нещо се бе променило в нея. От сега нататък тя щеше да гледа на хората през Божиите очи.

Кадрите направени с камера за видеонаблюдение, поставени в детската стая, показват, че никаква кошарка не може да запази малкия „затворник“ в детското легло, особено ако има по-голям брат.

Когато момче, чието име не се споменава, решил да поиграе със своя брат, той се сблъскал с голям проблем. Високата преградка на кошарката пречела на по-малкия брат да се измъкне.

Без да се замисля, по-големият въоръжен със столче, вмъкнал този полезен предмет в кошарката, а после показал на брат си какво да направи, за да получи свободата си.

Бягството на малкият се удало успешно. С помощта на столчето хлапето прехвърлило оградката на кошарката и след одобрителните думи на по-големия си брат се оказал в неговите обятия.

Щастливата двойка пакостници напуснала стаята в търсене на приключения.

В един малък клас от 17 души имаше само пет момичета. Естествено те се чувстваха като кралици. Момчетата ги привличаха с бонбони и подобни неща.

Едно от момчетата си поговори с Катя след занятията.

– Ти кого повече харесваш Иван или мен?

– Иван, той ми дава шоколадови бонбони.

– Ами това е глупаво. Ще изядеш бонбоните и край, а фамилията е за цял живот.

– Какво общо има тук фамилията? – недоумяваше Катя.

– В това. Като се ожениш за него, цял живот ще се казваш Патарокова. Искаш ли това?

– Не! – поклаща глава Катя.

– Ето виждаш ли. А аз имам такава хубава фамилия! – започна да съблазнява дамата нашия герой.

Вечерта, когато баща му чу какво бе направил, бе солидарен със сина си.

– Браво, всичко много логично си ѝ обяснил. Запомни, сине, логиката е сила.

– А и бонбоните ще бъдат цели, – смирено се съгласи синът.

Беше празник. Християните празнуваха рождения ден на Църквата.Това е един от най-големите празници за християнския свят.

Илиян обучаваше децата в неделното училище към тяхната църква. Урокът му бе свързан с днешния празник Педесетница.

Той каза на децата:

– Представяте ли си каква е била изненадата на Христовите ученици, когато са видели как много хора, говорещи различни езици, научиха за Исус. Това бе следствие от изливането на Святия Дух в горницата, където се бяха събрали на молитва тези, които до вчера следваха Христос.

– Навалицата, която се бе събрала, се бе смутила, защото ги слушаха да говорят на техния език, – обади се Милан, малко русокосо момче.

– Да, партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби,  ги слушаха да говорят на техните езици за великите Божии дела, – каза Илиян. – Това беше необикновено чудо.

След урока Илиян се върна назад в спомените си. Той бе отишъл на работа в друга страна. Там никого не познаваше. Но когато разпозна в една от постройките близо до квартирата си християнска църква, много се зарадва. Веднага взе решение:

– Още тази неделя ще я посетя.

Когато в края на седмицата посети църквата, Илиян забеляза нещо много интересно. Проповедта, песните и молитвите бяха на език, който почти не разбираше, но все пак се чувстваше у дома. Той схващаше всичко, без да се нуждае от превод.

Святият Дух му даде да почувства мира, любовта и искреността в думите, които чуваше, а също и радостта от песните и молитвите.

Илиян разбираше какво хората правят по интонацията и жестовете. Сещаше се за някои от песните по мелодията.

Човек може да се намира далече от родината си, но това не означава, че трябва да е откаже да посещава тамошните църкви, особено ако не знае езика.

Общото ни служение като християни и водителството на Святия Дух ни помага да разбираме всичко и да бъдем част от Христовото тяло.