Павел повдигна капака на кутийката и ахна. Това, което си бе мислил за невъзможно, се бе случило.

– Но как? – въпросът застина на устните на Павел.

Поредното неведомо: От къде, как, по какъв начин?

Баща му се усмихваше загадъчно. Очите на момчето се напълниха със сълзи.

– Благодаря ти, татко! Аз не вярвах, но …. – и Павел млъкна.

– Чудеса се случват и когато не вярваш.

– Да, ….. – смънка смутено сина.

– Внимавай, защото обикновено казват: „Всяко чудо за три дена“, – усмихна се тъжно бащата.

– Не, – Павел ококори очи, – такова нещо дори не съм си и помислял….

– Човек привиква към чудото, а след това отново се изпълва с неверие.

– Как с неверие? – недоумяваше Павел

– Индивидът търси ново чудо, което да предизвика в него възторг …..

– А старите? – прекъсна го Павел.

– Приемаме ги за подарък. Смятаме го за даденост и то изгубва своята чудатост, – добави бащата.

– Нима сме толкова забравливи? – почеса се по главата Павел. – Къде е благодарността, а споменът от преживяното?

– Радвам се, че говориш за благодарност за един по-дълъг период, но в нашето забързано време дори не се учудваме на малките неща, които ей така просто ни се случват. Не се замисляме, че има Един, Който постоянно се грижи за нас.

– Аз всеки ден Му благодаря, нали така си ме учил, – каза Павел и погледна баща си още веднъж с благодарност в очите си.

Мислих за някои хора, които познавам, те по същия начин забравят своя Създател и истински “хляб на живота”. Те живеят ден за ден, без да имат представа за Бог и Неговата доброта към тях.

Колко по-добре би било, ако всички можеха да осъзнаят Божията любов и да Му благодарят за грижата Му към тях.

Минко бе навел глава. Отдалече се забелязваше, че нещо сериозно го измъчваше. Дядо му Тодор го съзря и го повика:

– Сине, какво ти е потопило днес гемиите?

Момчето въздъхна, очите му се насълзиха и аха да се разплаче, но успя да се въздържи и промълви:

– Дядо, с каквото и да се захвана нищо не върви. Аз ли съм най- неспособния човек на този свят? Каква е целта на съществуването ми?

Старецът се усмихна и погали внука си по главата.

– Един от начините, по които Бог отговаря на това твое притеснение, е чрез дарбите и талантите, които е вложил в теб.

– Че аз имам ли такива изобщо? – попита Минко с плаха надежда.

– Дарбата е нещо, което ти се отдава лесно. Идва ти някак отвътре.

Минко мълчеше и очакваше дядо му да каже още нещо, което да го измъкне от депресията.

– Истинският художник знае как да съчетае формите и цветовете. Той се наслаждава в това, което прави. Много музиканти чуват първо музиката в главите си, а след това я записват на лист хартия. На някои им се отдава да организират хората в даден празник или събитие. Други помагат на хората да оправят живота си и взаимоотношенията си, като ги съветват.

Минко бе зяпнал дядо си и нетърпеливо попита:

– А какъв е моя талант? Каква е дарбата ми?

– Няма значение какви са, – каза старецът като повдигна нагоре показалеца си, – важното е да го правиш с голямо удоволствие. Просто прави това, в което си добър.

– Ами …, – нерешително се обади Минко.

– Ако не си сигурен, просто действай чрез това, в което си способен и ще видиш как Бог ще подкрепи избора ти, благославяйки усилията ти. Не се опитвай да правиш това, което не ти е дадено.

Очите на Минко заискряха

– Когато хората работят нещо, в които не са добри, те са нещастни, както и всички около тях. Но когато са на точното си място, те ще се справят отлично с работата си и ще бъдат благословение за колегите си.

Светла и Сашо си имаха две момчета. Едното бе на пет години, а другото на седем. По-малкият се казваше Петър, а по-големия Станислав, уж на името на дядо си Станьо.

Макар, че бяха още малки, малчуганите сервираха на родителите си доста неприятни изненади.

Днес четиримата отидоха в универсалният магазин. Петър започна да капризничи и да настоява:

– Искам бонбони …. Виж тези какви са хубави…..Купете ми бонбони …..ааааааа

На Сашо му писна от крясъците на малкия и строго каза:

– Ако не престанеш, ще се върна в миналото и ще взема бонбоните, които вчера ти дадох.

Петър се стресна, а Станислав започна да се смее:

– И как ще го направиш това?

Временно Сашо изпадна в паника:

„Какво изтърсих, – мислите препускаха в главата му, като побеснели животни в зоопарк. – Ами сега какво ще правя?“

Изведнъж му хрумна доста добра идея. Сашо затвори очи и млъкна за известно време.

Обстановката бе напрегната. Двете момчета, макар и с различни чувства, очакваха да видят как баща им ще откликне на предизвикателството на по-големия.

Петър гледаше смутено, а Станислав само се усмихваше и си мислеше:

„Хванах ли те? Твоите лъжи край нямат. Но вече не съм малък и не можеш да ме баламосваш“.

Внезапно Сашо отвори очи и попита Петър:

– Помниш ли шоколадовия бонбон, който изяде вчера?

– Какво? – Петър разтревожен и объркан започна да премигва. – Вчера не съм ял шоколадов бонбон.

– Ето това е, синко, точно това исках да ти покажа ….

Петър се усмихна приветливо и каза:

– Добре, татко, ще бъда послушен. Само не ми отнемай повече от миналите бонбони, искам да запазя спомен от вкуса им.

Станислав стоеше като зашеметен. Той бе смаян и изплашен, а Светла едва прикриваше усмивката си. Тя искаше „урокът“ да си изпълни ролята.

Денят бе студен, но в мола бяха дошли да пазаруват много хора. Млад баща едва се въздържаше да не удари сина си. Нервите му бяха опънати до краен предел.

– Сладолед! Искам сладолед! – крещеше малкото момче.

Сривът в средата на препълнения мол започна да привлича вниманието на купувачите, които бяха по-наблизо.

– Добре, – младият баща се опитваше да успокои сина си, – но първо трябва да купим нещо за мама.

Малчугана не искаше да чуе, каквото и да е. Той продължаваше неудържимо да иска своето:

– Нееее ……. Сладолед! Купи ми сладолед!

Към двамата се приближи дребна спретнато облечена жена. Обувките ѝ бяха в тон с чантата ѝ.

– Той е много импулсивен. Нахалството му няма граници, – с болка подчерта бащата.

Жената  се усмихна.

– Голямо наказание за вас е това малко момче, – съчувствено каза тя, – но не забравяйте, че той е все още малък и се нуждае от вас. Бъдете търпеливи и стойте близо до него.

Явно ситуацията не можеше да се уреди по магически начин. В момента, когато бушуваше истерията на детето, бащата трябваше да осъзнае колко е необходим на сина си. Нужно бе да стане състрадателен и милостив, бавен да се гневи и да изобилства с любов.

Взимайки пример от Господа, този млад мъж бе потребно да изпита състрадание към детето си, защото то е крехко и леко наранимо.

Често се проваляме, когато ни заливат вълни от неприятности, предоставени от този свят. В такива ситуации въпреки всичко ние имаме увереност в търпеливият, вечно присъстващ, изобилстващ с любов Отец.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.