Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Да почиташ някого означава да му оказваш уважение и любов.

Разказва се една история за група  спартанци, които дошли веднъж в Атина, за да наблюдават тамошните зрелища.

В залата било препълнено. Влязъл един старец и потърсил място да седне. Местата били заети от млади хора, но за изненада на спартанците нито един от младежите не станал да отстъпи място на стареца.

Когато възрастния човек дошъл до спартанците, всички скочили да му отстъпят място, защото те били възпитавани да уважават възрастните.

Господ също полага специални грижи за възрастните, за това той казва, чрез пророк Исаия: „Даже до старостта ви Аз съм същият, И докато побелеете Аз ще ви нося Аз ви направих, и Аз ще ви държа, Да! Аз ще ви нося и избавя“.

За съжаление в наши дни има дори между християните невъзпитани момичета и момчета, които не зачитат възрастните.

Скъпи млади хора, последвайте примера на спартанците и Господа в благочестие, доброта, любов и грижа за възрастните хора.

Безлунна нощ. Никола дремеше в аптеката. Той бе възвратен човек, но тази нощ бе дежурен. Чу звънеца и бързо скочи.

Когато отвори вратата, видя на прага разплакано момиче с рецепта в ръката.

– С какво мога да ти помогна , момиченце? – попита фармацевта.

– Майка ми умира, – проплака момичето – и аз дойдох да ѝ взема лекарството.

Момичето подаде рецептата, а Никола още сънен неохотно се зае да приготвя лекарството.

Когато приключи го даде на детето. То грабна лекарството, изскочи от аптеката и бързо изчезна в мрака.

Оставяйки шишенцето, от което бе взел малко, за да направи лекарството, Никола изведнъж забеляза грешката си.

– Какво съм направил? – фармацевта пребледня. – В лекарството съм добавил силна отрова и ако болната го изпие …. ще умре.

Никола изтича бързо на улицата, но момиченцето вече го нямаше.

– Какво да правя?  – безпомощно чупеше ръце аптекарят. – От къде да потърся помощ? Дори не знам къде живее това момиче и болната му майка ….

Изведнъж Никола си спомни как майка му казваше:

– Каквото и да се случи в живота ти, няма кой друг да ти помогне освен Бог.

Никола падна на колене и започна да се моли:

– Господи спаси ме! Не допускай майката на това момиченце да изпие лекарството, което ѝ дадох и да умре. Помогни ми, не искам да бъда убиец!

Никога по-рано той не се бе молил така. Беше равнодушен към Бога и дори не даваше да му говорят за Него.

Искрената му молитва не остана без отговор.

Отново някой позвъня. Аптекарят отвори вратата и видя същото момиче.

– О, господине, – каза момичето плачейки, – спънах се и паднах. Шишенцето, което ми дадохте се счупи. Нямам повече пари, а мама умира …..

Никола прегърна детето. Той я утеши:

– Не се безпокой, ще ти направя ново и ще го занесеш на майка си.

Това момиче бе за него като ангел, който донесе отговора на молитвата му, дори много повече, даде му вяра в живия Бог.

Никола направи отново лекарството и когато го даде на момичето, като прибави и малко пари.

От тази нощ Никола обикна Бога, а чрез него и всички хора….

Когато Хари е възстанови, един негов познат му подари малко женско лъвче. Той го отгледа като свое дете. Кръсти го Леонтия.

Когато лъвчето порасна, стана  малко своенравно.

Един ден Хари прояви небрежност и Леонтия се измъкна от клетката.

– Стой мирна, за да те прибера, – извика Хари.

Но тя започна да влачи корема си по земята. Беше безмълвна, готова да скочи. Очите ѝ горяха.

Хари разбра, че сега не ѝ беше баща, а храна за нея.

„Дойде последния ми час, – помисли си той“.

Синът на Хари, Ангел се появи в двора. Той разбра в какво опасно положение се намира баща му.

– Леонтия насам, – извика Ангел. – При мен!

В мига, когато животното отклони поглед, Хари започна да отстъпва бавно назад.

– Погледни насам, Леонтия! – започна да вика Ангел.

Лъвицата погледна русолявият младеж, облечен в пъстри дрехи и се стъписа. Тя започна да отстъпва назад, направи една крачка, после още една…..

Изведнъж Леонтия отново притисна корема си до земята, изгубвайки интерес си към Хари, започна да дебне Ангел

Хари бе целият потен, но продължи назад, от където щеше да потърси помощ.

Ангел бе изтръпнал, но говореше нежно на лъвицата:

– Ти си добро момиче. Не прави глупоти …

Леонтия се вслуша в гласа му, но отвори паст и нададе рев. Ангел стоеше неподвижен, а устните му мълвяха беззвучна молитва:

– Господи, влей кротост в животинското ѝ сърце…

Хари се беше отдалечил вече на безопасно място. Той намери двама мъже и им каза:

– Вземете голямата мрежа и елате. Бъдете внимателни!

Тримата започнаха да се промъкват безшумно към двора.

Лъвицата стоеше на едно място. Колебаеше се, а ушите ѝ леко потрепваха. Ангел виждаше, как лигите ѝ се стичаха по зъбите.

Тя се отпусна назад, малко приседна. Ангел усещаше дъха ѝ. Леонтия се готвеше за скок. Мускулите ѝ потръпнаха.

Лъвицата отвори челюсти и скочи ….., но тялото ѝ се завъртя във въздуха, когато един куршум се заби в ребрата ѝ. Леонтия се търкулна и се удари в оградата. Тя изрева. Нов куршум се заби в хълбока ѝ.

Животното продължи да е търкаля по земята и да скимти. Тогава мъжете хвърлиха мрежата върху нея.

Хари пристъпи спокойно към животното и преряза гърлото му.

Леонтия изрева, закашля се, от устата ѝ потече кръв. С последни сили нанесе удар върху един от мъжете, одра лицето му и застина.

Мъжете скупчили се край нея, въздъхнаха облекчено.

Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.