Глобализацията е проникнала и в земята на изгряващото слънце. Сега жителите на Япония се обличат като европейци в дънки и тениски. Въпреки това уважението към традициите е в кръвта им.

Да разберем, че в Япония има празник е много просто. Хората се държат в съответствие с древни традиции. И това става по един и същи начин, както в столицата и в провинцията.

Към празниците японците се отнасят искрено като децата. Повечето от тях вярват, че ако спазват правилно обредите, това ще им донесе щастие.

Когато момиче навърши пълнолетие и купуват традиционно кимоно. За сравнение, много даже за сватба  не се готвят така, а взимат под наем облеклата. Момчетата се обличат в традиционни костюми.

Общинските власти се канят на всеки празник, на който се празнува за младеж или девойка, които навършват 20 години. Смята се, че така тези хора прекрачват прага на „зрелия живот“. Независимо от това, че между младежите е разпространено мнението за излишната сложност на традиционния етикет и церемония, към този празник се отнасят много сериозно.

Интересното е, че в Япония не се дават подаръци на общите празници, с изключение на Нова година. Хората се поздравяват помежду си, като изпращат картички. Но по-често те се събират на групи по интереси и отиват сред природата.

Едно момиче далече от християнството се оказало в компания на вярващи. То ги попитало:

– Какво е причастие?

Всички се надпреварвали да ѝ обясняват всичко каквото знаят за причастието.

Момичето изслушало всички обяснения. Объркано и обременено от целия поток от думи, попитало:

– Добре, а какво е деепричастие?

Розалинд Франклин е посещавала едно от малкото лондонски училища, където преподавали физика и химия на момичета. В горните класове, тя заявила на баща си, че възнамерява да направи научна кариера.

Той бил скептичен, но ѝ разрешил да постъпи е Кеймбриджкия университет.

Розалинд успешно завършила Университета и е получила докторска степен по физикохимия. На нея принадлежи откриването на ДНК.

Дълги години нейните заслуги били в сянка. Цялата слава обрали нейните колеги  Джеймс Уотсън и Франсис Крик.

Но именно точните лабораторни опити на Розалинд, а също така и получената  рентгенова снимка на ДНК помогнала на учените да демонстрират криволичещата структура на молекулата.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.

Именно така е направила младата учителка по изкуствата Катрин Ан Уотсън от филма „Усмивката на Мона Лиза“.

Тя започва да работи в консервативен Американски колеж за момичета, в който на младите дами се дава блестящо образование, което няма никакво приложение в бъдещият им живот.

След завършване на колежа, нито една девойка няма намерение да продължи образованието си.

Всяко момиче е уверено, че го чакат „Kinder. Kinder, Küche, Kirche“ – дете, кухня, църква и нищо друго.

Катрин Уотсън има друго мнение за това. Именно тя запалва у момичетата амбиции и стремеж за нещо повече.

Мис Уотсън е уверена, че да бъдеш домакиня това не е лошо, но момичетата могат много повече.