Денят беше хубав. Слънцето не беше много силно, а това предразполагаше за разходка. Милена реши да излезе и да се завърти край пазара.
Хората минаваха и оглеждаха плодовете и зеленчуците, но погледа на Милена бе насочен към цветята. Тя много ги обичаше.
Целия и дом бе изпълнен с какви ли не цветове жълти, червени, оранжеви, лилави, …. Мирисът им се разнасяше из всички стаи. Балкона си бе превърнала в малка цветна градинка.
Милена приближи към няколкото сергии с цветя, семена и луковици предназначени за отглеждане на любимите ѝ растения.
Растението в саксията имаше само две хилави листенца, Но Милена не откъсваше поглед от него.
– Ще го вземете ли? – попита я продавача.
„Не е ли по-добре да си намеря нещо по свежо? – помисли си Милена. – Но като си помисля, в кухнята имам едно малко местенце, в което тази саксия би се побрала идеално“.
Накрая се реши и го купи.
На усмихнатия продавач, който се бе отървал толкова лесно от това невзрачно растения, тя каза:
– Дори и да умре, нищо няма да загубя.
Минаха няколко месеца. На растението се появи едно листенце, а след това и още едно. Докоснато от слънчевата светлина и редовно поливано с вода, цветето започна да се съвзема.
Сега вече Милена често поглеждаше към него и се любуваше на красивите му цветове. Един ден като го гледаше, се замисли и си каза:
– Колко прибързано си правя изводи и за цветята, и за хората….
Самата тя бе казвал много пъти пред други хора, за други, които не ѝ вдъхваха доверие:
– О, на това момиче не може да се разчита. Виж само колко татуировки има върху себе си.
– Това момче няма никакъв шанс, като знам от какво семейство произхожда.
– Този човек не бива да назначен на тази длъжност, той е бил в затвора….
Милена разбираше колко пъти бе бъркала, като съдеше хората, вместо да им помага да почувстват Божията любов, милост и грижа.
Бог бе докоснал сърцето ѝ и нещо се бе променило в нея. От сега нататък тя щеше да гледа на хората през Божиите очи.
