Топлият следобед предразполагаше за размисъл. Десетина юноши се възползваха от това и решиха да се съберат в създадения от тях клуб „Искам всичко да знам“.

Идеята бе на Пламен. Той обича да чете и да изнамира интересни факти за животни, растения, хора и какво ли още не.

Приятелите му Стоян, Ставри, Данаил, Кольо, Симеон, Нели, Мая, Радослав и Мария, също бяха много любознателни, за това с радост приеха идеята за създаване на този клуб.

Пламен бързо ги събра в едно от междучасията и им каза:

– Днес ще се съберем в парка, около фонтаните. Времето ще бъде хубаво и за това реших да прекараме обсъжданията на открито. Темата за днешното събиране я знаете, нали?

– Да бе, за стридите, – махна с ръка Данаил.

Цяла седмица всеки от тях бе търсил интересна информация за тези малки безвредни същества.

Когато се събраха, лицата на десетимата сияеха. Всеки очакваше да научи нещо, което не знаеше и да предложи информацията, която бе намерил.

Както винаги Пламен започна със малко встъпително слово:

– Стридите са много по-интересни, отколкото човек може да си представи. Яли са ги селяни и царе. Ценили са перлите открити в черупките им. Надявам се всеки от вас е открил нещо ценно за тези същества.

– Стридите могат да чуват, – започна Стоян. – В едно скорошно проучване учените пуснали на стридите звуци със ниска честота, като тези, които издават товарните кораби или получаващи се при техногенните експлозии и вятърните турбини.

– Интересно, – обади се Мая, – какъв ли е бил резултата?

– Стридите затворили черупките си, – продължи Стоян.

– А как ли реагират на звуци с висока честота, които издават високоскоростни катери? – попита Симеон.

– Те изобщо не ги безпокоят, – отговори Стоян. – Интересно е, че слухът им служи, за да чуят дъжда и приливите, така че да знаят кога да се размножават или да се подготвят за приемане и смилане на храна.

– Стридите са най-старото ястие, – сподели Нели. – Археолозите знаят, че един куп от черупки на стриди е доказателство, че наблизо са живели хора. Най-старите останки от стриди – купчини черупки, са датирани от 4000 г. пр. Хр. Преди хиляди години със стриди са се хранели аборигените на Северна Америка, жителите на древен Египет, Гърция, Рим, средновековна Франция и Англия, както и индийците.

– А знаете ли, че черупките на стридите са полезни за градината? – попита Ставри.

– Хайде бе? – ококори очи Мария.

– Когато черупките се разлагат, – обясни Ставри, – те изхвърлят калций в почвата, който подобрява рН и благоприятства за растежа на здрави растения.

– Стридите „участват“ в две пиеси на Шекспир, – намеси се Данаил. – В „Веселите уиндзорки“ и „Как ви харесва“. В първата звучи фразата: „Така светът за мен стрида ще стане и аз със меча си ще го отворя“. Това може да се разбира така: Ако приложите усилие, може да постигнете много.

– Това е доста интересно, – каза Симеон.

– А в „Както ви харесва“, – продължи да разказва за находката си Данаил, – е използвана не по-малко идиоматична, но също интересна фраза. “ Богатата добродетел живее, като скъперник в бедна барака, подобно на перла в гнусна стрида“.

– Стридите почистват водата, – каза Кольо. – Всеки ден една стрида филтрира около 189 литра вода. Те правят това чрез  хрилете, през които преминава водата. Така улавят хранителни вещества и водорасли, а водата напускаща стридите остава чиста.

– Стридите създават жилища за друг морски живот, – не се стърпя Симеон и побърза да сподели своето откритие. –  Когато стриди са много, те образуват рифове или легло, които от своя страна обезпечават платформа за живот на други животни, като анемониите, мидите и ракообразните.

– Последните привличат малки риби и скариди, последвани от голяма риба, – допълни Пламен.

– Натрупването на стридите, предпазват от последиците възникнали при изменението на климата, – сподели Нели. –  Рифът, състояща се от стриди, не само почиства водата и създава дом за морски живот, но и защитава брега от наводнения и ерозия. Той поглъща повече от 80% от енергията на морските вълни.

– Стридите могат да ни помогнат да не настинем, – заяви твърдо Радослав. – Те имат високо съдържание на цинк, което укрепва имунната система.

– В много части на света сега има само 1% от бившата популация на стридите, – каза Мария. – Пример за това е залива Чесапийк в Съединените щати, където някога е живяла многомилионна популация стриди.

– Търсенето на стриди в Америка е довело до унищожаването на местообитанията на мекотелите и до катастрофалния спад в броя им, – обади се Мая.

–  Лошото е, че 85% от рифовете на стридите са загубени за света, – добави Мария.

– Е, не увесвайте нос, – засмя се Пламен, – популацията на стридите може да се възстанови. Подходящо местообитание и малка помощ от стриди на исторически места, където все още се срещат, ще дадат добри резултати.

Денят преваляше и любознателните момчета и момичета побързаха да се разделят, за да се приберат навреме по домовете си.

Ден като ден. С малко слънце и много облаци. Вятър нямаше, а това обещаваше поне малко по-топло време.

Хората навели глави крачеха натоварени с проблемите на своето ежедневие.

Мартина се нуждаеше от определена сума пари, за това е насочи към най-близкия банкомат. Но там стана свидетел, на нещо доста интересно.

Възрастна жена насилваше банкомата. Той се съпротивляваше и изхвърляше негодната ѝ карта, но бабата привикнала насила да храни внуците си, натискаше с лявата си ръка картата в банкомата.

И накрая тя победи. Банкоматът погълна нежеланият пластмасов боклук и умря. Бабата се разяри и започна да удря с юмруци по металния корпус на машината, но картата не се показа, нито някакви пари.

Мартина не можеше да понесе подобна вандалщина, за това се опита да помогне на жената.

– Навярно сте вкарали някоя друга карта.

– Вчера беше тази и всичко беше наред, – отговори бабата троснато,  напълно убедена в своята правота.

Това звучеше като: „Вас не ви засяга конфликта ми с електронното чудовище, по-добре чакайте реда си и не се месете“.

Възрастната жена не бе в състояние да се вслушва в съветите на който и да е, особено пък на млад човек.

– Проверете в чантата си, може да сте се объркали и да сте вмъкнали някоя друга пластмасова подобна на нея карта, – Мартина се опита да бъде малко по-мила.

– Объркала, – възмути се бабата, – много добре знам с какво да тегля пари. Не ме учи какво да правя.

И възрастната жена продължи да налага с юмруци банкомата. Младо момиче работещо в банката, побърза да се намеси и да успокои развилнялата се жена.

– Не ми пречете, това чудовище не иска да ми даде пенсията, – крещеше разярена бабата, – дори картата ми погълна. Ако не ми дадете парите, на парчета ще направя този банкомат.

Мартина не се съмняваше, че бабата може да го направи, но тя не дочака края на войната между машината и човека, а се насочи към друг банкомата.

И без това бе загубила достатъчно много време за да наблюдава една безсмислена схватка, породена от несъобразителност и липса на благоразумие.

– Понякога дотолкова много се чувстваме прави, – каза си Мартина, – че на всяка цена искаме да победим, без да размислим и да включим главата си.

Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.

Прекрасен слънчев ден. Един от онези последните, с които ни дарява есента. Топъл, но не горещ. Наситен с червени, жълти, зелени и кафяви краски от палитрата на Твореца.

По пътя крачеше възрастен мъж. Той се наслаждаваше на всичко около себе си. Усмивка озаряваше лицето му.

Мъжът влезе във един фризьорски салон, намиращ се от дясната страна на пътя и поздрави учтиво всички:

– Добър ден.

Милена, младо момиче, което скоро бе постъпило на работа във този фризьорски салон, внимателно го огледа.

„Въпреки възрастта си, – каза си Милена, – ухае приятно, въпреки годините си. Старчоци като него миришат на застояло и леш“.

Възрастният мъж бе облечен стилно в тон с модата на 70-те. Нещо трогна Милена, когато го наблюдаваше.

Мъжът, нека го наречем Продан Василев, се обърна точно към Милена:

– Бихте ли ме подстригали? – каза той. – Нещо по-съвременно, от сегашната мода. Моделирайте ме по-ваш избор.

И Милена го подстрига без много приказки.

„Изглежда доста приятно и достатъчно привлекателно, – отбеляза на ум младото момиче, – независимо от възрастта си. На неговата възраст обичайно поръчват: По-късо и по-бързо. А този поиска нещо ново“.

Продан сложи очилата си и попита:

– Е, как е? Добре ли изглеждам?

Катя, която обичаше да се шегува, се обади закачливо:

– Даааа, като истински младоженец.

Присъстващите и работещите в салона започнаха да се усмихват леко, а той без никаква обида заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Всички го гледаха снисходително, а Катя си помисли:

„Младоженец е, щом казва, така да бъде. Млада е душата на този старец“.

Възрастният мъж стана от стола и каза :

– Днес празнувам златната си сватба.

Усмивките замръзнаха на лицата. Всички присъстващи, особено младите хора се почувстваха неудобно.

Във входа живееше странен мъж. Той бе около педесет годишен. Винаги беше облечен с костюм и носеше тъмни очила.

Веднъж децата от входа се бяха събрали в градинката пред блока и коментираха този странен тип.

– Знаете ли, – каза веднъж Гошо, – той живее съвсем сам.

– Жена няма ли? – попита любопитната Лили.

– Нито жена, нито деца, – каза съвсем сериозно Гошо.

– Същински Фантомас, – усмихна се Жоро.

– Я да го проверим този, – каза решително Сашо, – май не му е чиста много работата.

– Никой не живее така, -съгласи се Пламен, – не съм го виждал да приказва с някого.

– Сигурно нещо крие, – загадъчно каза Мимето, – да сте виждали очите му, все тези тъмни очила носи и изобщо не се усмихва.

– Елате, – повика ги с ръка Стилян.

Той беше едро дете за годините си, малко ъгловато и обикновено предвождаше малката детска банда, когато трябва да се правят пакости.

Децата мълчаливо го последваха. Стилян влезе във входа, застана пред вратата на загадъчния мъж. Леко се надигна на пръсти, натисна звънеца и се скри. Децата като по команда го последваха.

Когато мъжът с тъмните очила се появи на вратата, там вече нямаше никой и той се прибра.

Стилян повтори още два пъти номера си, а след това децата излязоха на пейката отпред. Те се превиваха от смях. Всеки от тях си спомняше всяка отделна реакция на мъжа, когато отваряше вратата, а там нямаше никой.

Това не бе единствения номер, който му погодиха. Но всички от групата бяха доволни, че са накарали странния човек да прояви раздразнение.

Вечерта Лили се похвали на баба си:

– Да знаеш какви номера му правехме, на оня затвореният …. на втория етаж…

И момичето разказа за всички реакции на мъжа, който бяха дразнили целия следобед.

– Не е трябвало да закачете човека, – въздъхна баба ѝ. – Цял живот е бил разузнавач, а сега явно си почива.

Лили наостри уши:

– Разузнавач, – каза тя тихо на себе си. – Ето защо е толкова потаен.

Стана ѝ жал за човека. И тя реши да му подари най-ценното, което имаше, нейната котка.

Грабна пухкавото кълбо в ръцете си и бързо изтича на вторият етаж. Позвъни внимателно и зачака. Когато мъжът се показа, Лили протегна ръцете си, в които държеше любимата си котка и каза:

– Вземете я, за да не се чувствате самотен.