Преди 10-12 години Таня обичаше да ходи на училище и искаше да стане изобретател. Тогава тя беше едно малко момиченце с много амбиции и фантазии, готова да ги осъществи на практика.
Тя съвсем не беше глупава и наивна. По-скоро Таня беше една малка принцеса, чиито очите винаги сияеха от щастие, а на лицето ѝ искреше истинска усмивка.
Тя мечтаеше за много неща. Искаше да стане изобретател, за да направи машина на времето, лекарство, което да да лекува всички болести и много други неща.
Майка ѝ не можеше да се справи още с идеята на дъщеря си, да стане изобретател, когато изведнъж Таня пожела да бъде готвачка. За това усърдно се трудеше в кухнята, за да приготвя вечеря и едва не запали къщата.
Освен веселите детски фантазии Таня имаше и трудни дни, през които неохотно трябваше да се измъкне от топлото легло и да отиде на училище.
На път за училище всичко ѝ изглеждаше мрачно, особено през зимата. Тогава училищните прозорци ѝ се струваха мрачни и за това смяташе, че вятърът ги удря с клоните, заради тъгата, която навяваха.
Но училище имаше и много хубави и интересни неща. Там тя усещаше топлината и любовта, която извираха от учителката ѝ.
През лятото Таня ходеше на разходка с класа си, посещаваше баба си, дишаше свежи прохладен въздух. А докато се стъмни, играеше с децата от тяхната улица.
Всеки миг от детството за Таня беше безценен подарък. Тя израстна щастливо момиче, защото имаше такова прекрасно детство през, което можеше да мечтае и фантазира.

Децата бяха в клас и слушаха урок. Учителката предложи:
– Деца, назовете някое чудо!
Момиченце, възпитано в христианско семейство, вдига ръка. Учителката даде възможност на детето да отговори на поставената задача.
– Чудо е станало, когато Бог е превел израилтяните през Червеното море.
Учителката не вярваше в Бога и за това коментира:
– Това не е чудо. Учените са установили, че на определено място в определено време водата е била до колени и всеки е можел да премине от там.
Учителката отново призова:
– Деца, някой да назове някакво чудо.
Същото момиченце пак вдигна ръка. Учителката нямаше какво да прави и поради това, че нямаше други желаещи, даде възможност на момиченцето отново да отговори.
– Чудо е станало, когато фараоновата войска е потънала в морето там, където морето е било до колене.

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Шестгодишната Катя бързо отвори вратата и запъхтяна влезе в стаята.
– Мамо, аз съм като Мария, а Лидка е като Марта.
– Това пък от къде ти дойде наум? – попита майката.
– Аз веднага дойдох, щом ни повика, а Лидка остана да подрежда играчките по местата им.
Малкото момиченце изглежда имаше в предвид историята за Марта и Мария, но май нещо не беше доразбрала добре…..

Събраха се много хора. Днес е рождения ден на Соня. Всички влизаха засмени и честитяха рождения ден на малкото момиченце.
Бащата иска да „блесне“ пред гостите и казва на петгодишната Соня:
– Благодари на Бога, за храната, която имаме днес.
Детето бе доста срамежливо и въпреки подканянията на баща си мълчи. За да я ободри, той ѝ казва:
– Е, дъще, моли се така, както майка ти обикновенно се моли.
И дъщерята започна:
– Боже, отново толкова много гости, кои ги е викал всичките…..