Тони бе дошъл преди два часа в болницата, бяха му съобщили, че съпругата му е припаднала по време на работа. Тя му се бе оплаквала  тези дни от силни болки в стомаха, но той реши, че не е нещо опасно.

Щом влезе в болницата, веднага отиде при лекарят, който я бе приел:

– Можете ли да ми кажете, как е Лили? – погледна втренчено доктора и очакваше да му каже, че нещата не са кой знае какво.

Изражението върху лицето на доктор Стоилов, не даваше никаква надежда и Тони се притесни от мълчанието му.

– Много късно е дошла в болницата, – поглади с пръсти брадата си Стоилов. – Трябвало е да дойдете по-рано, когато е получила първите болки.

– Но те бързо отминаваха и след това тя се чувстваше добре, – смутено каза Тони.

– На вас така ви е изглеждало, – с укор го погледна докторът. – Вероятно не ви е казала, че и след това болките са продължили. Не е искала да ви притеснява.

– И сега какво? – попита отчаяно Тони.

– Ще опитаме да отстраним тумора, но вероятно ще има разсейки, – вдигна ръце безпомощно Стоилов. – За сега нищо не мога със сигурност да ви обещая.

Тони тръгна притеснен и малко изнервен към стаята на Лили. Когато го видя, тя цялата засия:

– Извинявай, че така се случи. Даже не знам как стана.

– Надявам се нещата да се оправят, – Тони се опита да изглежда обнадежден.

– Знаеш ли, преди теб дойде отец Спиридон, – сподели Лили, – Мира му се обадила от службата и му разказала за мен.

– Какво е правил тук? – разгневи се сериозно Тони. – Той няма работа насам.

– Мислех си …..,  – но Лили не можа да довърши.

– Не си мисли глупости, – скочи Тони. – Само не ми казвай, че си искала последно причастие.

– Вадиш си прибързани заключения, Тони, – опита се да го успокои Лили. – Той беше дошъл само да поговорим и да се помоли за мен.

Тони закрачи из стаята.

– Да се помоли? – Тони не можеше да овладее гнева си. – На кого ще се моли? Ако Бог беше толкова милостив, щеше ли да допусне да се случи всичко това?

Лили прехапа устни. Не ѝ бе идвало на ум, че ще се наложи да защитава вярата си и то от човек, който много обичаше.

– Тони, трябва да разбереш едно, – каза кротко Лили, без капчица гняв. – В най-тежките моменти винаги съм разчитала на две неща. на теб и вярата ми в Бога. А точно в този момент, скъпи, се нуждая и от двете.

Огънят бе намали светлината си, но лицата на хората около него ясно се различаваха.

– Какво е станало с жената? – попита Динка.

– Случая много прилича на този със семействата на Монтеки и Капулети., – отговори Иван. – Баща ѝ не позволил да се омъжи за турчин и я викнал да се прибере у дома, щом разбрал за връзката им.

– Нима е бил толкова ограничен човек? – попита Пламен.

– Бил е образован и начетен, но явно не достатъчно, – засмя се Иван. – Пък и момичето вече е било обещано на друг, при това доста богат.

– Колко тъжно, – промълви съвсем тихо Елена.

– Тогава времената са били различни, – каза Горан, – но съм сигурен, че ако това бе станало днес, резултата щеше да бъде същия. Да се ожениш извън народа и племето си е много стара идея, която е пуснала повече корени на запад.

– Да, – подкрепи го Милен, – не е необичайно американка да се омъжи за французин или бял мъж да се ожени за чернокожа.

– Но в Близкия Изток не можете да видите шиит да се ожени за сунитка или туркиня да се омъжи за кюрд, – каза Иван. – Просто не се прави. След 1980 г. шанс да се съберат двама от различни етнически групи или секти е намалял още повече.

– Защо точно след 1980 г? – попита Динка.

– Защото тогава Ирак нападна Иран, – отговори Иван. – Повечето от нас не знаят за този конфликт, но в Близкия изток бе повратен момент. Иранците не бяха подготвени за нападението и претърпяха поражение още в самото начало.

– Спомнян си, че за да вдъхнови народа си, – каза Елена, – аятолах Хомейни възкреси разказа за битката през 860 г., когато внукът на Мохамед бил победен от халифа на Омеядската династия. Тази ден е свещена за шиитските мюсюлмани. Хомейни превърна посегателството към земята и петрола в свещена война.

– Как  го е направил? – попита Милен.

– Армията на Хюсеин била избита. Те станали първите мъченици на исляма, – започна да обяснява Иван. – Хомейни казал на народа си, че Саддам Хюсеин е съвременно превъплъщение на халифа на Омеядската династия и че за да победят, всеки иранец трябва да се пожертва, както е направил Хюсеин. Дори издал указа, че който се пожертва, има отредено място в рая.

– И какво излиза? – попита Елена, – С един ход е премахнал написаното в Корана, че самоубийството е грях и е създал предпоставка за появата на първите атентатори самоубийци в Близкия Изток.

– Докато се биеше срещу иракчаните, – допълни Иван, – Хомейни изпрати обучени войски в Ливан по време на гражданската им война и окупацията на Израел, за да разпространят мълвата, че самоубийствените атентати не са грях, а саможертва пред Аллах.

– Не забравяйте, че това е изрично забранено в Корана, – подметна Милен.

– Той успя да убеди отчаяния народ,  – продължи обясненията си Иван, – че неговите думи отнемат  силата на казаното от Аллах на Мохамед. Слухът за декрета е стигнал до Западния бряг и ивицата Газа, където мюсюлмани се сражаваха срещу превъзхождаща ги сила.

– Значи така са били убедени младите хора и то от един луд човек, че самоубийството при взривяване на автобус или някое заведение служи на промисъла на Аллах.

– Шиитите и сунитите винаги са имали трудности при взаимоотношенията си, но сега всичко прехвърля всякаква граница, – каза Иван. – Днес е напълно нормално сунит да влезе с експлозив в шиитска джамия и да се взриви. Хомейни отприщи жестокостта на войната., раздели исляма, само за да победи съседа си.

– Може ли да бъде спряно всичко това? – попита Динка.

– Трябва да се появи силно духовенство, което да отмени декларацията на Хомейни и да обяви самоубийството за грях, – поясни Иван.

– Няма тероризъм заради самият тероризъм. Всяко такова действие има определена цел, – каза Горан. – Организаторите на самоубийствените атентати искат власт. Горкият нещастник се взривява като мисли, че се бори за освобождението на своя народ.

– Хората, които са му дали експлозивите, – каза Пламен, – просто го използват за инструмент. Чрез него те осъществяват политическите си амбиции. Желанието им е да контролират семейството на човека.

– Желанието на всички самоубийци е да отидат в рая, – подметна Милен. – За съжаление медиите обръщат внимание на пионките, а не на тези, които ги движат.

Огъня бавно загасна, а заедно и с него и разговорът на събралите се.

 

В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

В Африка се открили риба Неоцератодус, която може да живее без храна и вода в продължение на години.

Учените се надяват, че това ще им помогне да напреднат в проучванията относно възможността за спиране на жизнените функции в човешкия организъм, без да настъпи смърт, когато това се налага, особено в критични ситуации.

Намерената риба била при неблагоприятни условия. Всички процеси в нея били забавени. Тя спяла. Нейният сън може да продължи от три до пет години. През това време тя не поема храна и вода, и не изхвърля никакви отпадъци.

Изследователите са изяснили, какво става до този момент с тази риба на клетъчно ниво.

Един ден това ще позволи на човек да потъне в летаргичен сън.

Това би помогнало на пациенти, които се намират в критично състояние, т.е. ще добави време, което е необходимо на лекарите, за да спасят пациента.

А също така ще играе важна роля в завладяването на космоса, правейки възможно човек да издържи полети на по-дълги разстояния.

Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.