На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

Юри Николаев бе следовател – криминалист в големия град. Често му се случваше да изследва човешката плът, за да намери доказателства за извършеното престъпление.

Веднъж Юри оглеждаше мястото, където бе извършено едно жестоко убийство.

На една бензиностанция престъпникът бе застрелял жената, която обслужва бензиновите колонки, от непосредствена близост с ловна пушка.

Когато започна да изследва трупа вниманието на Юри бе привлечено от разпрострялото се на земята мозъчно вещество. Вследствие на мощният заряд части от черепа бяха заседнали в мозъка.

Юри се загледа в своеобразния „информационен център“ на човешката биомашина, която не бе повече способна да придаде своите импулси по „невидимите“ проводници, за да може да се изправи и задвижи това тяло.

Изведнъж Юри чу зад себе си, по-скоро от дясно, женски глас:

– Това ли е всичко?

Инспекторът потръпна, защото никой от колегите му не бе наблизо. И докато се чудеше и оглеждаше наоколо, чу много по-силен и настойчив глас:

– И това е всичко?

Юри видя, че на близо няма никой, но в ушите му звучеше гласът и той бе напълно объркан.

„Това не може да бъде никой друг освен жертвата, – помисли се следователят. – Може би тя да се нуждае от утешение, а аз нищо не ѝ казах. …..Ако наистина можехме да си говорим, щеше да се получи интересен диалог“.

Той все още не можеше да възприеме, че убитата жена е излязло от тялото си и иска да му каже нещо.

Благодарение на случилото се Юри по-внимателно се зае с работата си. И едва тогава забеляза късчета навита хартия от списание едва показващи се в разпиления мозък.

Това неопровержимо доказателство, му помогна да изправи престъпника пред правосъдието.

Този случай дълго време не даваше покой на Юри, защото той и така не можа да помогне на убитата. Може би сега би намери думи за утешени или съчувствие, но тогава? Следователят бе потресен от такъв вид близко общение.

И жертвата беше объркана и се чувстваше безпомощна, но само до момента, когато осъзнаеше, че смъртта съвсем не е края, а продължение в един нов живот.

Ние навярно ще споделим впечатленията си с някой друг и ще да бъдем съкрушени, че губим най-ценните си сили за постигане на външни достижения, а сме изпуснали най-ценния дар – вътрешно ни състояние.

Болка и голяма мъка. При изключително тежки обстоятелства Данаил Симеонов загуби своето дете.

Когато спусна момченцето си в гроба и се върна у дома си, той започна сериозно да разсъждава върху смисъла на страданието.

Данаил дълго време се рови в Библията за да търси подходящи стихове по тази тема, но това не му помогна, да се пребори с мъката си по загубеното си дете.

За това застана на колени и се помоли:

– Господи, помогни ми в тази ситуация …..

По време на молитвата Данаил несъзнателно отвори очи и видя на стената текст в рамка, който майка му бе донесла, когато той не бе у дома си, а плачеше на гроба на сина си.

Текстът бе окачен веднага на стената, но когато Данаил се върна в къщи не му обърна внимание. Но сега, когато погледна към него, той изтри сълзите от очите си и прочете на глас:

– „Доволно ти е Моята благодат“.

Тези думи силно го докоснаха и той се помоли:

– Господи, направи така, че да бъде за мен достатъчна благодатта Ти.

В отговор на молитвата си Данаил чу:

– Защо искаш това, което вече ти е дадено? Аз Съм се погрижил Моята благодат да е достатъчна за теб. Нима се съмняваш в това? „Доволно ти е Моята благодат“.

От този момент това слово се вряза дълбоко в сърцето на Данаил и той благодари на Бога.

Това е ценен урок и за нас. Не превръщайте Божиите факти в молитва или надежда, а ги използвайте като съществуваща реалност. И вярвам, че тогава в тях ще намерите сила.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.