Марко се прибра в къщи. Бе разстроен.

– Какво ти е? – попита Милена.

– Казаха ми, че бай Кольо вече не знае кой е. Добър човек беше, но откакто се разболя …

– Деменция, – въздъхна съчувствено Милена. – Колко тъжно е да забравиш собствената си самоличност.

Внезапно Марко осъзна нещо, което силно го порази:

– Бай Кольо може да е забравил кой е, но колко често забравяме нашата идентичност в Христос? Може да знам името си, но забравям кой съм – син на Всевишния!

– Лесно се вижда деменцията на някой друг, – тъжно се усмихна Милена.

– Май е време да си зададем няколко въпроса, – започна тежко Марко. – Имаме ли духовна деменция? Продължаваме ли да забравяме важни подробности за ходенето с Христос, нашия окончателен дом в рая, как да вървим по тесния път?

– За разлика от бай Кольо, на когото ще му дадат лекарства, за да му помогнат да се опомни, – подчерта Милена, – ние имаме богослужения, изучаване на Библията и молитва с вярващите, които ни помагат.

Не забравяй, кой си в Христос!

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Настана голяма суша. Това бе удар за много семейства.

Станчо глава на семейство Мелникови скоро установи:

– Водната помпа в дома ни е спукана.

Марта домакинята на тази къща каза със съжаление:

– Нямаме достатъчно пари, за да си купим нова.

Малката Ана предложи:

– Хайде да се помолим за дъжд.

Молиха се, но така и не заваля.

Семейство Сотирови им бяха съседи. Те имаха помпа с достатъчен запас от вода.

Милен Сотиров виждайки безизходицата на съседите си повика Станчо и му предложи:

– Елата и взимайте вода от нас, колкото искате.

И така всеки ден двамата братя Крум и Петко носеха кофи с вода от съседите, докато премина сухия период.

Бог не отговаря на молитвите ни по начина, който искаме или очакваме.

В случая не заваля дъжд веднага след молитвата, но Господ даде отговор на нуждата чрез доброжелателни съседи.

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.