1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Василий Родзянко е известен руски мисионер от семейство на емигранти, които е служил във Великобритания и САЩ.

В продължение на много години, епископ Василий водел религиозни предавания по ВВС. Слушали го много хора от Източна Европа.

Веднъж през 90-те години Родзянко дошъл в Русия. И там някой го поканил да се помоли за някаква нужда в затънтеното село Кострома.

По пътя, докато Василий пътувал със свой приятел, станала авария. От прозореца на колата Родзянко  видял да лежи възрастен човек. Той бил мъртъв. Близо до него стоял синът му и плачел.

Василий слязъл от колата и казал на скърбящия човек:

– Аз съм свещеник. Ако вашият баща е вярващ човек, трябва да се помоля сега за него.

– Да, направете всичко, както трябва, – отговорил синът на загиналия. – Моя баща беше православен вярващ. Вярно е, че никога не е ходил във храм, защото всички църкви наоколо са разрушени. Но той казваше, че си има духовен баща.

Василий извадил дрехите необходими за специалния вид молитва за упокой на православните християни и се приготвил да извърши необходимото. Преди Василий да се помоли, той попитал синът на починалия:

– Как човек, който не ходи на църква, може да има духовен баща?

– В продължение на много години той слушаше всеки ден религиозни предавания от Лондон. Те се водеха от някой си Василий Родзянко. Този човек баща ми смяташе за свой духовен учител, въпреки че никога не го е виждал през живота си.

Тази история е не само чудесна среща. Тя говори за любовта. Именно любовта е главния принцип на мисионерската дейност.

Ако човекът, който ти разказва за вярата, няма любов към теб, то едва ли ще чуеш думите му.

В продължение на много години Георги и Станислава водеха ожесточени битки. Колкото повече бяха заедно, толкова повече противоречия възникваха между тях. Богатството и славата не направиха живота им по-лек.
Те толкова често се караха, че не можеха да си представят един спокоен живот, в който да бъдат заедно. Бяха стигнали почти до развод.

Георги беше в командировка и ѝ се обади по телефона. Отново се скараха. Той се почувства гневен, безсилен и самотен.

Разбра, че повече не може да издържа така и се обърна към Бога. Това не беше молитва. През цялото време крещеше срещу Бога:

– Този брак е грешка. Повече не мога да живея така. Мразя разводите, но съвместният ни живот със Станислава е истинско мъчение за мен. Объркан съм. Не мога да разбера защо ни е толкова трудно със нея да бъдем заедно. Зная, че тя е добър човек, аз също не съм лош, но защо не върви между нас? Защо съм се оженил за жена, чийто характер не подхожда за мен? Защо тя не иска да се промени?

Най-накрая останал без глас и душевно разбит Георги седна на пода и се разплака.

Изведнъж от мрака на отчаянието дойде разбирането: „Ти не можеш да я промениш, можеш да измениш само себе си“.

На другия ден Георги бе посрещнат от една студена жена, която не го удостои дори с поглед.

Когато лежаха един до друг вечерта, Георги разбра какво трябва да направи.

На сутринта той стана и попита Станислава:

– Как да направя денят ти по-хубав?

Станислава го изгледа сърдито:

– Какво?

– Какво да направя, за да стане денят по-хубав за теб?

– Никак, – отряза го Станислава. – А защо ме питаш?

– Защото искам да направя денят да бъде хубав за теб.

Станислава го погледна иронично:

– Искаш нещо да направиш? Отлично, тогава измий кухнята.

– Добре, – кимна с глава Георги.

Тя го проследи изненадано, но той наистина отиде в кухнята и се залови за работа.

На другата сутрин Георги пак я попита:

– Какво да направя, за да бъде денят ти по-радостен?

– Отивай си в гаража.

Георги въздъхна. Той разбра, че жена му каза така, за да го подразни, но вместо това той каза:

– Добре.

През следващите два часа Георги чистеше и подреждаше гаража.

– Как да те направя щастлива този ден? – попита Георги съпругата си на следващата сутрин.

– Нищо, – каза тя. – Нищо не можеш да направиш. Моля те прекрати със всичко това.

– Не мога да престана, – каза Георги. – Дадох дума, че ще направя всичко възможно дните ти да бъдат най-хубавите.

– Защо правиш това? – попита Станислава.

– Ти си ми скъпа и нашият брак също.

И всяка сутрин, Георги ставаше и я питаше едно и също:
– Как да направя денят ти по-добър?

По средата на втората седмица стана чудо. При въпроса на Георги, очите на Станислава се напълниха със сълзи и тя се разплака. Когато се успокои, каза:
– Престани да ми задаваш този въпрос всеки ден. Проблемът не е в теб, а в мен. Знам, че е трудно да се живее с мен. Не разбирам, защо до сега не си си тръгнал, а остана с мен?

Георги леко хвана брадичката ѝ и я повдигна внимателно нагоре.

– Защото те обичам. Как да направя деня ти по-щастлив?

– Аз трябва да те питам за това.

– Може би, но не сега. Искам да се променя, – каза твърдо Георги. – Трябва да знаеш, че ти означаваш много за мен.

Светлана положи главата си на гърдите му и каза:

– Прости ми, че се държах така ужасно.

– Аз те обичам.

– И аз те обичам. Как да направя денят ти по-хубав? – Станислава го погледна ласкаво. – Може би трябва да бъдем заедно известно време, само ти и аз.

Георги се усмихна:

– И аз бих искал това.

Отношенията им се измениха. Кавгите престанаха. Стената между тях рухна. Те започнаха да си говорят открито един на друг. Стремяха се да си доставят повече радост.

Те вече не се караха, защото никой от тях не искаше да нарани другия.

Иванов беше морски инженер корабостроител. Дълго бе работил в едно учреждение.

Веднъж той се оплака на свой приятел:

– Там има такива раздори и кавги, че и аз не знам какво да правя.

Приятелят му го посъветва:

– Защо не въведеш молитва преди да започнете работа?

– Не знам дали другите ще се съгласят, но мога и да опитам.

Иванов предложи идеята на приятеля си и странно, но във фирмата се съгласиха с предложението му.

И резултатите не закъсняха.

По-късно, когато отново се срещна с приятеля си сподели:

– Не само аз се успокоих, но всички край мен станаха по-кротки.

Един свещеник казваше: „Придобий мирен дух и всички край теб ще се спасят“.

Забележете, че мир и смирение имат един и същи корен и това съвсем не е случайно.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.