Март е преходен месец, в който пролетта настъпва, а зимата не иска да си отиде.

Появява се първата зеленина и цветя. Птиците запяват новите си песни, а слънцето грее по-силно с всеки изминал ден

Приготвяме се за пролетното садене и мечтаем вече за лятната реколта. Почистваме саксиите си, приготвяме инструментите си, подготвяме почвата и правим планове каква ще бъде градината ни тази година.

Цялото това вълнение ме прехвърля в духовната ми градина И се замислям сериозно. Използвам ли всички инструменти, които могат да ми помогнат, като размишлението и четенето на Словото, молитвата?

Откривам ли нови начини да споделям вярата си с хората? Подготвям ли почвата на своя живот, за да раста във вяра?

През този месец се усеща обещанието за нов живот по-силно, чийто извор е Христос. Преобразявайки се в ново творение, към което сме призовани, възприемаме новия живот, който носи радост и надежда на самите нас и хората наоколо.

Нека всички човеци да бъдат благодатна почва, за да приемем живота, който Бог е приготвил за всеки от нас.

Чрез вложеният в нас нов живот, Бог не спира да ни преобразява!

Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

 Когато направихте Исус Христос Господ на своя живот, то веднага сте получили привилегията, да влизате по всяко време в тронната зала на Бога. Помислете добре за това.

Вие трябва смело да пристъпите към Бога, „за да придобием милост, и да намерим благодат, която да помага благовременно“.

Библията много точно говори за това, но много хора се държат така, все едно не вярват в това. Те не влизат в тронната зала смело, а стоят пред нея и викат с надежда, че Бог ще ги чуе.

Дълго и аз правех така. Молех се и умолявах, бомбардирайки небесните порти.

Веднъж дочух глас:

– Какво правиш?

– Бомбардирам небесата с молитвите си.

– Не си ли се замисляла колко голям е Моя град? И когато стоиш пред портите ти си много далече от тронната Ми зала. Осен това вратата не е заключена просто влез и ела.

След това осъзнах в какво глупаво подражание съм изказвала чути молитви и си спомних, че Словото казва: „Ела с дръзновение към престола“. И от тогава вече смело пристъпвам.

Имате ли нужда да получите нещо от Бога днес? Не си губете времето напразно, застанали пред портите на небето. Заради Исус, имате право да отидете директно в тронната зала на Бога. Така че продължавайте. За вас винаги е отворена вратата.

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Филип бе само на 25 години. Преди да се стъмни той тръгна с приятелите си да бере див чесън.

Филип намери на едно място повече от търсеното растение и се увлече в брането. Когато свърши разбра, че е изостанал от другите. Тръгна, но скоро осъзна, че се е изгубил.

Той се опита да намери пътя за дома, но пропадна под леда, когато пресичаше реката. Дрехите му подгизнаха, ръцете и краката му замръзнаха.

– В това състояние едва ли ще мога да се измъкна от гората, – каза си той. – Това е краят.

Изведнъж от гората, срещу мокрия и изтощен човек, изскочи куче. Филип се уплаши.

– Сега ще ме нападне, – едва прошепна младежът.

Но кучето се държеше приятелски и застана до човека. Филип тръгна , кучето го последва. Щом седнеше и се опиташе да заспи, четирикракият му придружител започваше да лае. Скачаше и правеше всичко възможно, за да не позволи на младежа да заспи. Кучето го приближаваше от време на време и го грееше с гъстата си козина.

Едва към десет часа вечерта Филип успя да се прибере у дома.

Завари майка си да плаче на колене в молитва.

Какво ли не бяха правили приятелите му, за да го открият, когато разбраха, че е изостанал.

– Къде изчезна? – извика изненадано Никола, един от приятелите му. – Къде ли не те търсихме. Защо не се обади, когато те викахме? Мислехме, че бялата смърт те е прегърнала вече в гората.

– Намерих много чесън, увлякох се да бера и съм изостанал, – уморено се усмихна Филип. – Тръгнах по-бързо, за да ви догоня, но ледът се счупи под краката ми, когато прекосявах реката. Целия се измокрих. След като излязох от водата седнах, толкова много ми се спеше. Тогава от гората излезе едно куче. Щом се опитвах да заспя, то лаеше и скачаше, от време на време, ме доближаваше и ме топлеше с козината си.

– Ако не е било това куче, щял си да замръзнеш, – каза Слави.

– А къде е кучето , – попита Никола.

– Не знам, – вдигна рамене Филип, когато наближих, то се шмугна в храстите….

На другия ден Филип дълго търси своя спасител, но така и не го намери.