Безпилотните летателни апарати не са нещо ново, както и мислено управляемите устройства. Тези технологиите са в процес на доработване. Но има успехи, в някои области като, например, пациенти, които са успели мислено да управляват своите протези.

Но безпилотни летателни апарати, които се управляват с мисълта е нещо съвсем ново.

В унивеситета на Флорида се е провело първото състезание на безпилотни апарати, които се управляват мислено.

Пилотите са наденали на главите си електроенцефалограмни шлемове, които били разработени за мозъка на всеки един от тях.

Невронна активност се фиксирала, когато човек мисли, че трябва да придвижи нещо напред. След това тази активността се свързвала с ръчка управляваща безпилотния летателен апарат. Вслествие на това летателния апарат се предвижва напред.

В действителност, това е същото, когато играете на видео игри, само че вместо клавиши действате чрез мозъчни вълни.

За съжаление технологията  не е съвършенна, но в бъдеще учените се надяват, че тя ще може да се внедри във всекидневния живот.

Нашият мозък има способност активно да филтрира входящите слухови сигнали, за да отсее второстепенните и да се фокусира към важните.

Главна роля в този процес играе таламуса, където се извършва първичната обработка на цялата сензорна информация.

По време на сън тази работа не само не се прекъсва, но и се променя.

Учените са открили в електроенцефалограмата на мозъка на спящи хора последователен кратък импулс, който, както предполагат, служи за своеобразна бариера на пътя на шума, позволявайки ни да не реагираме на него.

Броя на тези импулси е различен при хората. Тези, при които импулсите са по-малко на брой, често се събуждат от шума.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Всичко в нашия свят зависи от времето.

В екстремални ситуации времето „се забавя“. Защо става така?

Това е свързано с факта, че мозъкът обработва информацията много бързо.

Освен това в екстремални ситуации ние запомняме по-добре, отколкото във всекидневието при обикновени обстоятелства.

В извънредна ситуация нашият „овърклокнат“ – променил режима си на работа, увеличавайки общата си производителност мозък, успява да забележи и усвой много повече подробности и детайли.

Загубата на памет е един от отличителните белези при болестта на Алцхаймер, която сериозно тревожи роднините и приятелите на пациента.

Изчезват спомени за първата любов, прохождането, постижения в кариерата, смешни истории случили се по време на пътешествия, ….

Учените дълго време смятали, че болестта причинява изтриването на паметта завинаги.

А какво ще стане ако тези спомени са временно недостъпни?

Невролозите от Масачузетския технологичен институт, начело с притежателя на Нобелова награда Сусумa Тонегава за първи път са доказали, че спомените могат да бъдат върнати.
Резултатите от изследването са публикувани в списание „Nature“.

Според учените е необходимо да е стимулира хипокампуса, част от мозъка, която кодира краткосрочните спомени.

Методиката, използвана при изследването, е оптично стимулиране на мозъчните клетки или „оптогенетика“. Тя е свързана с внедряване в мозъка на чувствителен към синята светлина ген, а след това той бива стимулира към светлина.