Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Нешо бе обхванал главата си с ръце.

– Имам толкова много неща да върша. ….. Непрекъснато съм зает.

В такова състояние мозъкът му премина в повишена готовност. Стресът се задейства. Кортизолът се повиши. Фокусът се стесни. Креативността избледня.

Нешо изпадна в паника.

Внезапно Бог отвори прозореца на претъпканата задушна стая.

Нешо чу ясно фразата, която го накара да спре:

– Достатъчно време.

– Може ли това да е истина? – тръсна глава Нешо. – Нима мога да имам достатъчно време, за да направя това, което е най-важно? Не достатъчно време, за да направя всичко, а такова, кое то Бог всъщност ме кани да правя. …. Ако наистина вярвам в това, не е нужно да се паникьосвам.

Нешо се завъртя.

– Мога да спра да се стремя. Мога да започна да се доверявам. Тогава ще имам достатъчно време, за да направя това, което Бог ме е помолил да направя.

Токова доверие успокоява не само душата. То променя и начина, по който реагира тялото.

Започнем ли да вярваме, че има достатъчно време, благодат и сила, нервната ни система се чувства в безопасност.

Това помага на мислещата част от мозъка ни да остане ангажирана. Правим по-мъдри избори.

С течение на времето мозъкът ни започва да се насочва към мира, вместо към напрежението.

Вярата в Божието осигуряване не само променя начина, по който мислим. Тя трансформира маниера, по който живеем.

Стоян тежко въздъхна:

– Мозъците ни са програмирани да запомнят болката.

– За това не докосваме нагорещена печка, защото ще последва изгаряне, – потвърди Таньо.

– Какво да кажем за грешките, които са по-дълбоки? – повдигна вежди Стоян.

– Имаш предвид, като думите, които бихме искали да върнем, обещанията, които сме нарушили, …… – започна да изброява Таньо. – Вината се появява отново и отново, когато най-малко я очакваме.

Тук се промъкна срамът, който се опитваше да ги убеждава:

– Вие завинаги се определяте от вашите провали.

– Чуй какво казва Словото, – закани се с пръст Таньо, – „Няма осъждане за онези, които са в Христос Исус“. Забележи, не по-малко, дори не и отложено, а в случая никакво осъждение.

Ако срамът ви тежи, поемете дълбоко въздух и приемете Истината.

Изговорете я на глас:

– Не се определям какъв съм от най-лошите си моменти. Аз съм ново творение, напълно простено, дълбоко обичано и истински свободно.

Петров на курсовете си често даваше неочаквани задачи, които трябваше да бъдат изпълнени веднага след като човек ги прочете.

Обикновено прочелият заданието реагира:

– Защо ми трябва това? Нямам време да се занимавам с тези глупости.

Но ако започне веднага, мозъкът няма да има време да излезе с възражение и човекът може получи нещо добро.

Ако чувствате, че животът ви е неуспешен, тогава най-вероятно имате твърде преувеличени очаквания от живота.

Истинският живот включва всичко наведнъж: радост, преживявания, успехи и провали. Не позволявайте на неприятностите да засенчат красотата на този живот.

Хората се страхуват от новото и непознатото, защото смятат, че могат да загубят контрол над случващото се. Дори ако това „неизвестно“ може да се окаже нещо приятно или полезно.

Човек предпочита всичко да е опитано и доказано.

Често такова избягване е съчетано с оплаквания, че животът е скучен и безсмислен. И това е разбираемо. Ако един ден е подобен на предишния, тогава, разбира се, ще бъде скучен.

Представете си, че животът ви е едно пътуване. Всеки ден научаваш нещо ново и се срещаш с нещо ново.

Процесът на учене е безкраен.

Но някои възразяват:

– Вече съм се опитвал толкова много пъти да променя всичко, но всичко е било напразно. По-добре да се върна в същия коловоз на живота.

Какво е по-добре да направите в такъв случай?

Пробвайте от време на време нещо ново и необичайно. В противен случай ще се вкиснете в монотонния си живот.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.