Петров на курсовете си често даваше неочаквани задачи, които трябваше да бъдат изпълнени веднага след като човек ги прочете.

Обикновено прочелият заданието реагира:

– Защо ми трябва това? Нямам време да се занимавам с тези глупости.

Но ако започне веднага, мозъкът няма да има време да излезе с възражение и човекът може получи нещо добро.

Ако чувствате, че животът ви е неуспешен, тогава най-вероятно имате твърде преувеличени очаквания от живота.

Истинският живот включва всичко наведнъж: радост, преживявания, успехи и провали. Не позволявайте на неприятностите да засенчат красотата на този живот.

Хората се страхуват от новото и непознатото, защото смятат, че могат да загубят контрол над случващото се. Дори ако това „неизвестно“ може да се окаже нещо приятно или полезно.

Човек предпочита всичко да е опитано и доказано.

Често такова избягване е съчетано с оплаквания, че животът е скучен и безсмислен. И това е разбираемо. Ако един ден е подобен на предишния, тогава, разбира се, ще бъде скучен.

Представете си, че животът ви е едно пътуване. Всеки ден научаваш нещо ново и се срещаш с нещо ново.

Процесът на учене е безкраен.

Но някои възразяват:

– Вече съм се опитвал толкова много пъти да променя всичко, но всичко е било напразно. По-добре да се върна в същия коловоз на живота.

Какво е по-добре да направите в такъв случай?

Пробвайте от време на време нещо ново и необичайно. В противен случай ще се вкиснете в монотонния си живот.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.

Тежката диагноза разтърси силно Краси, но той реши в себе си:

– Няма да позволя тази болест да ме повали.

Борбата не бе лека, но тежка и продължителна.

Краси вече не издържаше, но упорито твърдеше:

– Няма да прекарам повече от година във война със собственото си тяло.

И той започна да прави нещо различно.

Първоначално спонтанно, но после искрено благодареше на за екипа от професионалисти, които се грижеха за него и за начините, по които мозъкът и тялото му се изцеляваха.

Така разбра, че колкото и трудна да бе борбата, благодарността може да му помогне да устои на депресията. Така Краси стана по-устойчив.

Благодарност не е нещо, което правим просто от задължение.

Въпреки че не всички страдания ще намерят пълно изцеление в този живот, сърцата ни винаги могат да бъдат обновени чрез благодарност.

В операционната бе напрегнато. Извършваше се спешна операция. От нея много зависеше.

Изведнъж изгаснаха всички лампи.

– Сега ли намериха да спрат тока, – възнегодува някой от екипа.

– Ще изтървем пациента …

– Спокойно колеги, – каза хирурга. – Не припадайте преждевременно!

– Болният … ще го изгубим, – изпъшка някой в тъмното.

– Не се притеснявайте, мозъкът му е у нас, той не може да отиде далеко! – добави съвсем спокойно хирургът.

Така става и с нас.

Който държи мозъците ни, чрез реклами, фалшиви новини, лъжливи обещания, … е сигурен, че няма да му избягаме.

Владееш ли мислите и желанията на хората, те са твои и можеш да правиш с тях каквото искаш.

Бог не натрапва любовта Си, нито жертвата на Сина Си, но желае всеки от нас да бъде спасен и свободен от греха.

Петров дирижираше до деветдесетгодишна възраст. Куцукайки към подиума, все още успяваше да генерира зашеметяващи звуци, дори, когато бе слаб.

Направиха му операция и отстраниха от мозъка му тумор. Остана частично парализиран.

Но не се предаде и реши:

– Ще дирижирам седнал на стол.

И той успя да води оркестри, дори направи записи, които се смятат за едни от най-добрите.

Бе от диригентите, които имаха нещо повече от харизматичен външен вид. Притежаваше способност да вдъхновява другите с прозренията и любовта си към музиката.

Някои смятат, че като християни трябва да бъдем харизматични проводници, които са енергични, имат магнетична личност или изглеждат физически привлекателни.

Но Петров оказваше най-голямо влияние, когато бе слаб. Той осъзнаваше това и не веднъж твърдеше:

– „Когато съм слаб, тогава съм силен“.

Защото се разчиташе на „силата на Христос“, действаща чрез него.

Доверете се на Бога, а не на личния си опит. Черпете сила от Божия Дух и Му позволете да работи чрез вас