Бе късна пролет. Кирил завърши семинарията и се помоли:

– Господи изпрати ме където искаш, в някоя малка църква или християнска организация……

Но отговор не получи.

Тогава си намери работа като шофьор на автобус. Района в който караше, бе доста опасен. Славеше се с грабежи, убийства и изнасилвания.

Всяка сутрин в автобуса се качваха група младежи. Те не си купуваха билет, возеха се колкото си искат и пренебрегваха предупрежденията на Кирил.

– На това трябва да се сложи край, – каза си младият шофьор.

На следващата сутрин Кирил се оплака на един полицай, който стоеше наблизо. Офицерът се качи в автобуса и се обърна към непокорните младежи:

– Трябва да платите билетите си, както правят всички, който ползват градския транспорт, – след което слезе.

Навели глави хулиганите платиха, но когато останаха сами с Кирил го пребиха на последната спирка.

Ризата му бе окървавена. Липсваха му два зъба. Очите му бяха подути, а пари нямаше. Бяха го обрали.

Дадоха му болнични за няколко ни и Кирил се прибра в дома си.

Той бе объркан и разочарован. Голяма физическа болка сковаваше тялото му.

Прекара една неспокойна нощ, търсейки Господа:

– Къде е Бог във всичко това? – разгневен викаше той. – Молех се за служба. Бях готов да ида навсякъде, да правя каквото и да е …. и каква благодарност получавам за всичко това!?

В началото на следващата седмица той повдигна обвинение срещу шайката, която го бе пребила. Младежите бяха арестувани и изправени пред съдията.

Кирил седеше в съдебната зала и наблюдаваше тези несретници.

Изведнъж почувства голямо състрадание към тях.

Яростта и негодуванието му се стопиха и отстъпиха място на прошката и любовта.

„Нима не виждам, колко добър и търпелив към мен е Бог? – помисли си Кирил. – Сляп ли съм, че Неговата доброта ме отвръща от греха?“

По-късно Кирил започна да посещава осъдените младежи в затвора. Там им разказваше, как се бяха изменили възгледите му по време на съдебния процес.

Това помогна на част от тях да се променят.

Нели бе дребничка макар и вече на години да минаваше за младеж. Тя седеше на една пейка пред болницата и се чудеше:

– Какво правя тук?

Погледа ѝ бе привлечен от едро яко момиче, което излизаше от болницата. То псуваше и крещеше неприлично.

Нели не се уплаши от него, а го приближи и кротко попита:

– Неприятности ли имате? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето я погледна гневно и изпсува. След това добави по-спокойно:

– Тук дойдох да прекратя бременността си, а те само ме мотаят … Помисли си добре. В напреднала бременност си. Абортът може да се окаже смъртоносен за теб ….Дрън, дрън, … ако ще правят нещо да го правят….

Нели не одобряваше абортите, но какво можеше да каже на това развилняло се момиче?! Тя се чувстваше безсилна за да спре това безумие.

Изведнъж Нели се усмихна на момичето и попита:

– Преди да си тръгнеш, мога ли да те прегърна?

Момичето бе изумено, но кимна с глава в знак на съгласие.

Нели пристъпи към нея и я обгърна с ръцете си. Момичето се разплака.

Хората непрекъснато се натъкват на тежките последици от постоянните нарушавания на Божите повеления, но Бог им говори:

– Наистина те възлюбих с вечна любов. Затова продължих да ти показвам милост.

Нели в този ден бе отразила Божието сърце изпълнено с любов.

Там пред болницата това нещастно и отблъснато момиче се сблъска с истинската любов.

Бог няма да пренебрегне греха ни, но Той ни обича. Отворил е обятията Си за всеки и ни чака. Спрете да бягате от Него!

Леля Надя погледна угриженото лице на младежа и попита:

– Ти вярваш ли в Бога?

Когато не знаеше какво да отговори Васил запалваше цигара. След като дръпна два три пъти, той каза:

– Не знам. Понякога искам да го има, но доста често ми е все едно. Е, когато ми е трудно поглеждам към небето и се надявам да ми помогне.

– Бог не идва при нас просто така. Той ни посещава, за да ни се открие и да повярваме в Него, но ние често отхвърляме такива мигове.

– Като не щем направо, налага ни се да се лутаме, докато влезем в пътя, – засмя се Васил.

– Така е, – съгласи се леля Надя. – Виждаш, че вече приближаваш, но понякога минават седмици, месеци и години през които минаваш през дерета и сокаци, докато достигнеш до там

– И накрая разбереш, че ти е дошъл края, – махна с ръка Васил.

– Бог много дава, но и много изисква. Но хората поради егоизма си и голямата си лакомия отказват да платят цената.

Васил само се усмихна леко.

– Повечето искат знамения и чудеса, за да повярват, но по-блажени са тези, които без да видят са повярвали.

– Аз правя доста добри неща ….. – думите на Васил прозвучаха като оправдание.

– Всичко, което си правил добро или лошо се записва на лента. Но, когато повярвах, че Исус Христос е поел греховете ти на кръста, лошото се изличава от тази лента и Бог помни само доброто.

– И какво излиза? Като повярвам в Бога, Той ще ми прости лошото. И така аз ще правя лошо, Той ще и прощава ….

– Почакай! Когато го допуснеш в живота си нямаш желание за злото.

– И ако все пак правя лошо.

– Любовта на Бога към нас се изразява в това, че Той ни дава постоянен шанс за правилен избор. Вярата в Бога е такова състояние, което ти позволява да изживееш живота си пълноценно и достойно. Бог иска да търсим Неговата правда, а другото ще ни се прибави.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

Дядо Стойно бе наследил от дедите си няколко глинени саксии. За любимата си от тях твърдеше, като хитро присвиваше очи:

– Тази може да е от времето на Авраама.

– Е, не преувеличаш ли малко? – питаха го хората.

– Ако не друго, поне е много по-стара от мен, – отговаряше весело старецът.

Самата саксия съвсем не будеше интерес. С нищо не привличаше вниманието на околните.

– Какво толкова намира в нея? – питаха младежите минаващи край двора на дядо Стойно.

Съдът бе напукан, тук там леко нащърбен, а освен това бе загубил и цвета си.  Явно се нуждаеше от по-добро почистване и реставриране.

Един ден група млади хора наобиколиха дядо Стойно и го попитаха:

– За какво държиш при себе си този керамичен боклук? Не ни приличаш на клошар, нито на Плюшкин.

Лицето на старецът доби сериозно изражение, а гласът му се повиши:

– Аз ги държа, защото те ми напомнят, че съм само човек направен от кал. Макар да съм крехък и слаб, нося неизмеримо ценно съкровище – Исус.

Младежите наведоха глави и се смълчаха, а дядо Стойно продължи:

– Труден е животът ми, но не съм стигнал до отчаяние. Присмивате ми се, но това не ме събаря. И това всичко дължа на превъзходната сила на Бога.

Резултатът бе налице. Красотата на Исус стана видима в стария отхвърлен и ненужен съд.