Атанас бе само на седемнадесет години, когато му казаха:

– Ти си одобрен за студент в Германия.

Имаше само три месеца до заминаването си и Атанас сериозно се притесни:

– Но аз никога не съм учил немски език. Как ще се справя, ако не знам добре този език?

Следващите дни бяха напрегнати. Той учеше и пишеше нови думи и изрази. Дори ги носеше написани на картончета със себе си навсякъде.

Дойде деня. И Атанас замина. Пристигна обезкуражен  в Германия, защото чувстваше, че все още не е усвоил добре езика. Той влезе в аудиторията подтиснат и угнетен.

Един от преподавателите го забеляза и го попита:

– Младежо, какво ви смущава? Изглеждате ми притеснен и измъчен.

Атанас обясни като се запъваше почти на всяка дума:

– Трудно ми е …… с езика. Още ….. не съм го ….. усвоил …… добре.

Преподавателят се усмихна и каза:

– Ученето на език е като изкачване на пясъчни дюни. Понякога усещате, че не стигате до никъде. Но просто продължавайте и непременно ще успеете.

„Да, – помисли си Атанас, – как можах да забравя? „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“.

Всеки в живота си има проблем, но когато се обръщаме към Този, Който е „завладял света”, ние откриваме не само, че Той е верен, за да преминем през трудностите, но и че няма нищо по-важно от близостта да бъдем с Него.

Бог ни дава своя мир, помага ни да Му се доверим и ни дава възможност да вървим по-нататък, крачейки близо до нас.

Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.

Вечно спорещи, но винаги заедно. Това бяха Петър, високо русо момче с тъмно кафяви очи и Денис, чернокос красавец с зелени очи

Ето днес отново спореха за нещо. Нека се приближим до тях и да чуем, за какво става въпрос.

– Времето е илюзия, – твърдеше Петър, – защото Бог е вечен.

– Не, то е истинско, – настояваше Денис, – защото всеки помни какъв е бил преди.

Двамата дълго привеждаха аргументи, но никой не приемаше доказателствата на другия.

– Нека да отидем при дядо Мирон, – предложи Петър, – той е мъдър старец и ще разреши спора ни.

– Съгласен съм, – скокна въодушевено Денис.

Когато посетиха дядо Мирон, той копаеше в градината. Когато видя буйните младежи, остави мотиката и ги покани в дома си.

– Времето, – започна припряно Петър, – има ли изобщо време? Какво е то всъщност?

– Петър твърди, че е илюзия, – спокойно заобяснява Денис, – а аз мисля, че то си е истинско.

Старецът изгледа възбудените лица на младежите и се усмихна. След това им наля по една чаша прясно мляко и им даде задача:

– Опитайте се, докато бездействате, самостоятелно да откриете същността на млякото. След това ще ви отговоря на въпроса.

Всеки взе чашата си и се насочи към дома си, за да размишлява самостоятелно.

Петър дълго седя безмълвно над чашата. След известно време млякото се пресече, а после нацяло се развали и трябваше да се изхвърли.

Денис не знаеше какво да прави с млякото изобщо. За това надигна чашата, изпразни съдържанието ѝ.

– Свежо и вкусно е, – констатира той.

Но остана без окончателен отговор относно въпроса за времето.

Двамата младежи отново посетиха дядо Мирон. Всеки от тях честно разказа, какво е направил с млякото.

– Вие сами сте го открили, но нищо не сте разбрали, – добродушно ги потупа старецът по раменете. – Бог се изявява във всяко от творенията си. Има момент, в което можете да уловите вкуса на млякото, след това то се унищожава. За това не оставайте млякото да се вкисне, по-добре го изпийте на време.

В парка бе прохладно. В най-горещата част на деня, пенсионерите предпочитаха именно това място.

Манол и Дамян, чийто побелели коси говореха красноречиво за дългият път извървян досега, бяха окупирали една пейка и тихо разговаряха.

Край тях мина двойка тинейджъри, които се целуваха и прегръщаха без никакъв свян. Те не обръщаха внимание на гневните упреци и възмутените лица.

– Е, това е днешната младеж, – въздъхна Манол, – нямат ни срам, ни съвест.

– Живее във време, в което на греха се гледа снизходително, – възмутено възкликна Дамян, – а Бог се смята за отстъпчив, не достатъчно строг и мекосърдечен.

– Повечето смятат, – сбърчи вежди Манол, – че Господ ни разбира, желае да задоволи всичките ни желания и толерантно се отнася към нарушаването на всички Негови заповеди.

– На съвременните хора им е трудно да повярват, че Бог може да мрази нещо, включително и греха, – добави Дамян.

– За тях Той е ужасен старец, – гневно поклати глава Манол, – Който снизходително приема всички „шеги“ на внуците Си.

– Не разбират ли, че Бог не е забравил за съществуването на греха? – гневно попита Дамян. – Той го мрази, защото знае, че всяко прегрешение опустошава сърцата ни.

– Грехът е като раков тумор, който расте неумолимо, носейки ни страдание и смърт.

– Непокаяният и непростен грях води хората до безвремие, което е лишено от Бог и води направо към ада, – заканително размаха ръка Дамян.

– Бог мрази греха, защото знае неговите последствия! Как не могат да го осъзнаят?

Не отлагайте, още днес приемете Божието прощение и се радвайте вечно в Неговата любов.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.