В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Каква чудесна картина, когато „всички бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях“, изразяваща пълна хармония.

Първите християни не бяха еднакви. Всеки имаше характер, различен от този на другите. Различна бе и мисълта им. Но над всички тях беше Божията любов.

Славеят пее по един начин, чучулигата по друг, но двете птички хвалят Бога, без да изпитват омраза едни срещу други.

Ние никога няма да бъдем еднакви. няма да вършим една и съща работа. Няма да изпълняваме еднакви задължение. Няма да носим еднакви дрехи…

Но хармонията не е в еднаквостите, а в разнообразието, което съдържа взаимно допълване.

Има толкова различни цветя. Едни са бели, други жълти, трети розови, …..Но става нарушава ли се красотата.

И ето тези човеци с различни дарби и характери бяха едно сърце и една душа. Над себе си имаха общата воля на Бога. И те радостно я вършеха.

По главните въпроси вземаха предвид Божията воля, а по второстепенните важна роля играеше братолюбието.

Това е хармония!

Преди да повярват, Божиите чада са принадлежали на един или друг, но сега всички са едно. Преди не са се познавали, но сега са станали близки. Различията били забравени.

Святият Дух ги бе споил с Божията любов.

Вероятно знаете, че една от човешките потребности е необходимостта от признание. Признание на ценността на човека за обществото, за конкретни хора, групи.

Ние можем да се отнасяме към себе си без уважение и въпреки това да мечтаем околните да ни оценят достойно.

Често хората страдат от мисълта: „Никой не ме обича и не ме оценява“.

Разбира се, напълно е необходимо като начало да признаем пред себе си, своите достойнства, неповторимост и необходимост, просто да се обикнем.

Точно с това започва правилното отношение към другите.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

Ракът като болест, обезсърчение, мъка и болка споходи семейство Петрови. Нина, най-малкият член в дома им губеше последната битка с тази коварна болест.

Баща ѝ и майка ѝ постоянно бдяха над нейното легло. В молитвите им се усещаше тъгата, която чувстваха поради наближаващата раздяла.

Един ден, гледайки угрижените лица на родителите си, Нина помоли майка си:

– Мамо, кажи ми една радостна молитва.

Майка ѝ я разбра веднага.

„Дъщеря ми не иска да чува молитва за болест и болка водещи до депресия, – помисли си майката. – Тя иска да чуе молитва на благодарност към Бога за семейната любов помежду ни, за това, че през всичките тези години сме били заедно и за вярата, която ще ни събере отново в небето“.

Молбата на Нина завинаги промени молитвите в този дом. От тогава те станаха по-позитивни.

– Боже, ние знаем, че ни обичаш, – мълвеше майката на Нина. – Исус умря за нашите грехове и ни е приготвил вечен дом в небето. Имаме ли по-голяма причина за радост? Тъгата е неизменна част от живота ни, но аз съм Ти благодарна, Боже, за това, че чрез дъщеря ми, ми напомни нещо много важно – призива да се радваме. Ако погледна внимателно, той изпълва цялата Библия. Сега вече съм напълно сигурна, че ти се радваш на молитви изпълнени с радост и благодарност“.

Бащата на Нина гледаше с болка дъщеря си и тихо шепнеше:

– Господи славя Те за Твоята милост. Помогни ми да разбера, че Ти Си Изворът на радост в нашия живот.

Това не бяха вече онези опечалени родители, които живееха с мисълта, че губят нещо много скъпо в живота си. Техните лица грееха и сияеха вследствие на една радостна молитва, която изтласкваше скръбта и даваше нова надежда.