Живот без борба няма, нито в природата, нито в благодатта.

В основата на физическия, психическия, нравствения и духовен живот е борбата на противоположностите. Такъв е животът, такива са и фактите.

Здравето е баланс между физическия живот и външната среда. И то се поддържа само в случая, когато имам достатъчно запас от жизнени сили, за да се противопоставя на влиянието отвън.

Всичко, което се намира извън моите физически сили, има цел да ме погуби. Това, което не ми е от полза, докато съм жива, разлага моето мъртво тяло на атоми. Ако имам достатъчно запас от сили за съпротива, ако мога да поддържам равновесие, ще бъда здрава.

Това е вярно и относно нашия разум. За да запазим здрав разума си е нужно да се борим и резултатът от тази борба ще бъде равновесие, което се нарича мисъл.

Същото става и в сферата на нравствеността. Всичко в мен, което не е наследило природата на добродетелите, е техен враг.  Ще мога ли в тази борба да победя и да явя истинската добродетел, зависи от моите морални устои. Щом започна да се боря, което засяга това, аз започвам да се държа морално. Няма човек, който би се държал добре  просто, защото не може по друг начин да постъпва. Добродетелта е качество, което се придобива.

Така стоят нещата и с духовността. Христос е казал: „В света ще имате скърби“, т.е. всичко, което не е духовно ме води към гибел “ ….дерзайте, Аз победих света“. Трябва да се науча да надделявам над това, което ми се противопоставя и по такъв начин, да възстановя равновесието на святост, а след това при среща на превратности, аз ще имам причина за радост.

Святостта е налице, когато моя дух и Божия закон в своя най- висок израз – Исус Христос, се намират помежду си в равновесие.

Детската жестокост за съжаление няма граници.

Веднъж Румен отиде на детската площадка, за да поиграе футбол. Там много по-едро момче от неговия клас започна, без видима причина, да го рита. Тъй като нямаше никаква ответна реакция от страна на Румен, едрото момче започна да го бие.

Това положение продължи доста дълго време. Румен бе уплашен толкова много, че се страхуваше да разкаже на родителите си за тези издевателства. Той бе толкова подтиснат, че не искаше да ходи на училище.

Всяка сутрин се събуждаше с мисълта:

„О, не пак ли този кошмар!“

В един прекрасен ден всичко се промени. На помощ на Румен дойде един ученик от по-горните класове Добромир. Той бе широкоплещест и в училище го познаваха всички. Играеше в училищният отбор по футбол.

Добромир от личен опит знаеше, какво означава да издеваелстват над теб връстниците ти. Както Румен и той бе допуснал същата грешка и не бе разказал за това на родителите си. За това реши да се застъпи за беззащитното момче.

Как Добромир защити пострадалия Румен?

Той знаеше, че трябва да действа много внимателно. При поредната конфронтация Добромир приближи момчетата от по-малките класове и покани Румен:

– Ела с мен днес, да обядваме заедно в стола.

Този начин на намеса даде резултат. Когато нахалниците видяха, какъв защитник си има Румен, го оставиха намира.

Този случай въодушеви Добромир и той застана начело на организация противопоставяща се на преследването и издевателства над деца от техните връстници.

– В училище трябва да има ред и нито едно дете не бива да се чувства преследвано или заплашено от нападките на другите ученици в класа му, – каза Добромир още на първото събрание на образувалата се организация.

Добромир и Румен станаха големи приятели. Когато Румен завърши училище, в прощалната си реч той каза:

– Не бих постигнал нищо, ако Добромир не се бе появил като ангел пазител от небето в този ден, когато много ме тормозеха….

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.

Една нощ човек се въртял в кревата си не можел да заспи. Явно го безпокояла някаква мисъл.

Изведнъж той казал силно:

– Има ли Бог?

Тишина.

След това:

– А може би Го няма?

След известно време отново:

– А може все пак да Го има?

Това продължило дълго време.

Изведнъж се раздал глас от небето:

– Няма Ме, спи вече!!

Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“