Цонка и Митко бяха в колата и пътуваха.

„Странно, – помисли си Цонка, – защо изглежда толкова стара и ръждясала?“

Изведнъж колата започна да ускорява, явно спирачките бяха отказали. Митко непрекъснато натискаше педалите, но спирачките не задействаха.

Колата се понесе по магистралата със страшна скорост.

Цонка осъзна, че трябва да скачат. Тя отвори вратата от към себе си и видя канавка, а в нея локва.

– Трябва да скачаме, – каза Цонка на мъжа си.

Неочаквано Митко премина през нея и скочи сам от колата. Цонка забеляза от отдалечаващата се кола, как мъжът ѝ след скока падна право в локвата……

Колата се движеше с бясна скорост и Цонка не знаеше какво ще се случи по-нататък.

„Ако продължа, – помисли си тя, – ще се блъсна и ще умра, а ако скоча не знам какво ме очаква там долу“.

Накрая Цонка реши и скочи. Полетя в някаква пропаст и …. се събуди.

– Сънят явно ми показва, колко много е разбит моя живот (колата), – каза си разстроена Цонка. – Заедно с Митко се движим с огромна скорост към финала на този семеен живот. Как няма да наберем такава скорост, когато купихме кола и взехме апартамент чрез заем от банката?

Не бе нужно много да се напряга да тълкува съня си. Само след минута телефона звънна.

– Цоне, не ме чакай, отивам си. – съобщи ѝ Митко. – Няма да се върна повече при теб….

„Да, той скочи сам – помисли си Цонка, – и ме остави да се движа с тази ненормална скорост, – с две деца на ръце, без пари и голям дълг за изплащане на апартамента“.

Това бе шок за нея. Какво можеше да каже? Тя наистина бе скочила в пропастта…

Изведнъж нещо се проясни в мислите ѝ и тя реши за себе си:

– Ще се справя с всичко и нещата ще се наредят.

Предателството на мъжа ѝ бе неочаквано и той действително скочи, но падна в локвата…..

Идва ден, когато настъпват последните минути и часове за даден човек. За едни по-рано, за други по-късно.

Такова време настана и за дядо Петър. Той вече си отиваше и знаеше, че скоро ще срещне Бога, Този Който бе следвал цял живот и изпълнявал волята Му.

Старецът не се страхуваше, че свършва земният му живот, защото го очакваше нещо много по-добро – вечност със Създателят му.

Дядо Петър повика любимият си внук, този който бе кръстен на него и му каза:

– Не знам какво точно ще правя на Небето, но ако може, ще помоля Господ да ми разреши да участвам в построяването на небесният ти дом. А ти ми изпращай непременно, колкото се може по-добри строителни материали.

– Какви материали? – изненадано попита внукът.

– Това са чистота и любов, готовност да споделяш вярата си в Бога с другите хора, добри дела извършени в името на Христос……=

– Аз ще се постарая да изпълня всичко това, но ….. – смути се внукът.

– Не се притеснявай как тези материали ще стигнат до Небето, – засмя се дядо Петър, сякаш беше прочел мислите на внука си. – Знай само едно, че те не се обезценяват поради нестабилната земна икономика. Тях не могат да ги разрушат природни бедствия и катаклизми, нито да ги откраднат крадци.

А ти какъв материал изпращаш на Небето за съграждане на вечния ти дом?

Опустошението свърши. Грозно стърчаха развалини от разрушени сгради, а там някога цъфтеше живот.

Много жици бяха прекъснати и в оцелелите домове отдавна нямаше ток. Те тънеха в сумрак, но хората не се отказваха да ги използват за защита срещу студа през нощта и яркото слънце през деня.

Общината реши да възобнови електричеството във всеки оцелял дом. Само след една седмица светнаха лампите.

Но това не стана празник за хората. Те бяха ужасени.

– Боже, в каква непоносима мръсотия сме живели.

Празни, прашни и без гърла бутилки се търкаляха по пода. Подгизнали, разкъсани и мухлясали хартии бяха пръснати навсякъде. Имаше и изгнили неразпознаваеми предмети… Цареше пълен безпорядък.

– По-добре да изгасим лампите, отколкото да гледаме всичко това.

Тези хора свикнали повече с тъмнината и нещастието си, поискаха да се скрият от това, което им разкри светлината. Тя ги изобличи за нехайството и безделието им, затова те я намразиха.

Светлината им разкри до каква степен са затънали в тинята на нежеланието си да променят нещата. Те предпочетоха да затворят очи пред истината и да избягат.

Колко много хора живеят в прашните си и занемарени жилища, като се оправдават с недостиг на време, но това е нищо в сравнение със скандалните, неприятни и грозни мисли и думи излизащи от устата им.

Да се откаже човек от душевната си тъмнина е много трудно.

По му е лесно да се успокои с мисълта:

„Всички хора около мен са непочтени, лъжат, хитруват, мошеничестват, мамят и се развращават. Тогава защо точно аз трябва да се променям? Тази светлина само ми пречи да водя обичайния си начин на живот, по-добре да я няма“.

Това е въпрос на избор, който може да се коригира към добро, ако всичко е оставено в ръцете на Бога. Само така може да се предопредели безпогрешната и правилна посока в живота.

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Хубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.