На християните се казва да не обичат света. Но какво означава думата „свят“? Често хората отговарят неправилно на този въпрос.

Светският дух е светоглед, специфична атмосфера, която прониква в цялата човешка общност. В този светоглед човек е по важен от Бога и Неговите заповеди.

Хоризонтът в този свят е ограничен, не допуска мисли за Бог или вечността.

Той има хиляди различни проявления – в навиците, в егоистичните удоволствия, в стремежа към материалните неща, в прекомерната амбиция, в самоизявата за сметка на другите.

Нужно е да избягваме всичко онова, което Бог приема за грешно, тук не може да има никаква неяснота. Но някои аспекти на ежедневието не са непременно грешни сами по себе си, те стават грешни само когато злоупотребяваме с тях.

Ако нещо е приятно, не е задължително да е лошо. Например,  амбицията е присъща характеристика на един силен характер, но прекомерните амбиции са разрушителни.

Бъдете внимателни, така че светския дух да не проникне в живота ви. Библията ни предупреждава: „Не любете света, нито каквото е на света“.

Семейство Петерсън имаха къща сред безкрайната прерия. Двора им бе обрасъл с градински чай.

Семейството бе малко, но успяваше да се справи със всичко до сега. Татко Боб, мама Аня и малката тригодишна Мери смогваха и преуспяваха в трудния живота, които им предоставяше областта.

Рано тази сутрин Боб отиде до колата си, забра нещата си, а Мери го последва и се накани да се качи в колата.

Боб бе разтревожен и бе толкова погълнат от мислите си, че не забеляза, как немската овчарка Рони и питбула Макс последваха Мери.

Изведнъж бащата чу малкото момиченце да крещи:

– Защо ме буташ? Престани!

Той се обърна и забеляза две неща: озъбен питбул и двойка гърмящи змии.

Първи Макс бе забелязал във високата трева една от неканените гостенки близо до автомобила и кучето веднага бе решило да не позволи на змията да докосне момиченцето.

Рони със закъснение бе забелязал  другата гърмящата змия, но бързо след това я атакува.

Боб измъкна лопатата от колата и уби едната змия. Питбулът беше се разправил вече с другата.

Но Рони изчезна някъде.

Мери бе уплашена, тя изтича при баща си, прегърна го и се разплака.

– Рони, Рони….. къде е Рони? – хлипаше малкото момиченце.

Аня чула виковете и лая на кучетата. Бързо дойде и взе Мери на ръце.

– Навярно Рони е ухапан от змията ,  – каза тъжно Боб, – Избягал е в степта, за да умре там сам.

– Той винаги е бил благороден, – добави с болка в гласа си Аня.

До вечерта немската овчарка не се върна.

На следващия ден Рони се появи с чудовищно подута буза.

– Сериозно е бил ухапан, – каза Боб, – ще го заведа при ветеринара.

– Дано не е късно за него, – прошепна притеснено Аня.

– Рони ще оздравее, ще видите, – плесна с ръце Мери.

Всичко изглеждаше доста страшно и безнадежно за немската овчарка, но ветеринарът помогна на кучето и то оздравя.

Когато всичко приключи, Мери вече знаеше, че без татко и мама не трябва да се отдалечава от къщи. Това, което преживя, бе важен урок за нея.

Венета и Мирон бяха много щастливо семейство единственото, което нямаха и силно желаеха бяха децата. Какво ли не направиха, изпълняваха различни рецепти и съвети, но резултата бе нулев.

Но веднъж, всичко дойде съвсем неочаквано. Двамата разбраха, че Венета е бременна. Радостта им бе голяма и двамата започнаха да приготвят всичко за идване на малкото.

– Нужни са ни нови мебели, – каза Венета.

– Детето ни трябва да израсне в прекрасен дом, – каза Мирон. – Хайде да си купим такъв.

Въодушевени, те изтеглиха заем. Купиха дом, мебели и всичко необходимо за очаквания наследник.

Но един ден Венета завари на масата бележка: „Прости ми, Венета, но аз обичан друга. Сбогом. Мирон“.

Венета бе отчаяна. Тяхното дете щеше да се роди само след един месец.

– Нали искахме това дете? – плачеше бъдещата майка. – Защо ме оставяш сама точно сега? Как детето ни ще расте без баща? А дълговете?

Венета нямаше представа как щеше да живее по-нататък.

Весела я срещна в магазина и забеляза, тъмни кръгове под очите ѝ. Бяха приятелки преди, но след като и двете се ожениха, спряха да се виждат.

– Венета, какво е станало с теб? – попита Весела.

– Моят ме заряза….. чакам дете, което бе голямата ни мечта, а сега … Освен това теглихме заеми, за да приготвим приятна обстановка, за бебето, но …

– Успокой се, за всяка ситуация има изход, само не се отчайвай, – опита се да я насърчи приятелката ѝ.

Весела веднага се сети за социалния проект, за когото бе чула по радиото. Чрез него оказваха помощ на хора, които са попаднали в трудна ситуация.

След като придружи приятелката си до дома ѝ и я насърчи, Весела веднага се обади по телефона и разказа за положението на Венета.

Един ден бъдещата майка излезе на чист въздух в близкия парк. Тя все още не знаеше какво ще стане с нея в бъдеще, но в нея се таеше слаба надежда, че заради детето, би трябвало нещо да се случи.

Слънцето грееше приятно, но това не предизвика радост в сърцето на Венета. Угрижена и натоварена с проблемите си, тя не забелязваше зеленината наоколо, беше останала глуха за песните на птиците, дори не забелязваше хората, които минаваха или бяха край нея.

Поседя на пейката. Погледа децата, които весело играеха на детската площадка под опеката на майките, бащите или бабите си, но това я наведе на още по тъжни мисли.

Накрая обезкуражена тръгна към дома си.

Когато прекрачи прага усети, че нещо е станало.

Огледа се внимателно. Бяха поставени цветя и много вещи необходими, както за нея, така и за толкова дълго очакваното дете. Но това не бе всичко.

Когато Венета отвори фурната, там се оказаха пари, които бяха достатъчни за погасяване на дълговете ѝ и достатъчна сума за разходите след раждането на детето.

Венета се разплака, но тези сълзи бяха от радост. Някой се бе погрижил за нея и детето ѝ …

На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.

Ако сте се издигнали над тълпата, не очаквайте от нея възхищение.

Тя няма да е съгласна с вашето откъсване и съвсем няма да се радва за това, което сте направили.

Първоначално тя ще започне да хвърля камъни по вас, за да паднете на нейното ниво и повече да не се издигате нагоре.

След това ще ви очерни, злословейки, че това място, тези криле и дори небето, сте си ги купили.

Тогава тя ще ви забрави и ще премахне мислите за вас от главата си, за да не може вашият полет да ѝ попречи да пълзи.

Навярно ще се почувствате наранени.

Но след това ще обикнеш небето и шумът на вашите криле ще замести ръкоплясканията на тълпата.

Да се откъснеш от другите е трудно, те никога няма да ви го простят.

Най-добре оставете тълпата с нейната къса памет, вместо да предадете своята душа, крилете си и небето.