Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Изобретателите отдавна се опитват да създадат подводен апарат за дишане, които се захранва с кислород, изтеглен от водата, по подобие на хрилете. Израелският изобретател Алон Боднер се е доближил най-много до целта.
Устройството, наречено LikeAFish работи, използвайки центрофуга, която понижава налягането на водата в херметична камера.
Тъй като водата съдържа много малко кислород, през устройството трябва да преминат около 190 литра в минута, за да може обикновен човек да диша спокойно. Въпреки това, единствената реална бариера за изпълнението са размерите и теглото, но устройството може да бъде взето за въоръжение в армията през следващите няколко години.
Подобна система ще даде възможност да се остане на дъното, без доставка на още кислород и намаляване на количеството на азота на въздействието, на който е изложен водолазът.
През 2012 г. компанията е проверила възможността на прототип да се монтира на военноморска подводница. Днес е възможно да са постигнати по-добри успехи.

Виктор тръгна в командировка. С него пътуваше Светла. Регистрираха се на летището. Той предаде багажа си и изведнъж почувства силна умора. Главата му сякаш беше пълна с олово, а гърлото с пясък.

В медицинския пункт бързо прегледаха Виктор и лекарят му каза:

– Вероятно имате хепатит.

– Боледувал съм от хепатит преди двадесет години, – възрази Виктор, – но при хепатита не боли гърло.
Прегледаха го и други специалисти. Един от тях погледна строго Виктор и каза:

– Отивайте веднага в „Бърза помощ“!

Виктор се ядоса и се отправи към вратата. Зад гърба си чу един от „специалистите“ да му казва:

– Ако не отидете в болницата вие ставате престъпник. …. вашата болест можете да заразите околните и да предизвикате епидемия.

Светла хвана Виктор за ръката и отидоха да търсят раницата му, а след това върнаха билетите на касата. Виктор гореше и през цялото време мърмореше:

– Как мога да отида в инфекциозната болница, когато аз съвсем не съм заразен?!

Светла го погледна и гневно попита:

– Искаш ли да търсим изобщо “Бърза помощ“?

– Не искам, – чесно призна Виктор.

– Тогава, – попита Светла, – защо е нужно да ходиш, щом не искаш?

Виктор се изненада. Той не се изненада от логиката на въпроса, нито от свободата, която следваша тази логика. Виктор беше удивен от това, че жена му помогна да  изгони страха от себе си.

За първи път някой беше се досетил за страховете му и тактично по женски беше ги отстранил. В същата минута се почувства свободен. Такова нещо трудно се забравя.

Светла и Виктор тръгнаха към нейната квартира. Там той спа непробудно 14 часа. После се оказа, че само се е простудил.
Вечерта Виктор се почувства напълно здрав.

Когато Айнщайн е бил помолен да обясни на човешки език,
неговата теория на относителността, той мистериозно
казал, че тя е зашифрована … и това е толкова очевидно.
Ето вижте само:
Ако за една минута ви подържат гол над силен огън, това ще ви се стори вечност.
Ако за една минута прекарате в любовни ласки, ще мислите, че не е изтекла и една секунда.
– Така че не ми говорете за някакъе абсолют, – въздъхнал Айнщайн, – това ме обижда. Всичко в света е относително, особено времето.

В семейството бяха три деца. Преди Нова година бащата получи награда, шест дневна романтична почивка за двама. Това идваше тъкмо на време, той отдавна искаше да остане със съпругата си насаме малко по-дълго време.
– А децата, – възкликна жена му, когато чу новината.
– Ще ги оставим на бабите. Вече говорих с тях. Все някак ще го преживеят.
Слави беше на 11 години, Алиса на 6 години, а малката Алена на две години и половина.
– Малки са децата, а имаме и момиченца, – загрижено каза майката. –  Най-тежко щеше да бъде на Алена. Тя е толкова малка и не се е отделяла от нас.
– Но нали с нея постоянно ще бъдат Слави и Алиса, – каза мъжът, искайки да успокои жена си.
Родителите решиха да пробват. Оставиха децата при бабите и заминаха.
Първата вечер малката Алена отиде до прозореца, опря носле в стъклото и проплака:
– Къде са мама и татко? Защо ги няма? Кога ще дойдат?
Слави пристъпи към нея и я прегърна. След това я отнесе до фотьойла, отвори книжката с приказките и започна да ѝ чете. Малкото момиченце се успокои.
По-късно двете момиченца си легнаха в креватчетата, а баба им продължи да им чете приказки.
В следващите вечери Слави качваше на раменете си Алена и я докарваше до креватчето ѝ преди да заспи. Двамата се смееха, а на малката ѝ харесаше много да язди импровизираното конче.
Алиса беше по-голяма, но и тя тъгуваше. И Слави, който обикновенно воюваше с нея за всяко нещо, сега се преобрази. Когато се прибираха той я прегръщаше, играеше си с нея, без да се карат. Даже я взимаше сутрин, когато отиваше да разхожда кучето.
Децата се грижеха едно за друго и всеки беше наблизо, когато някой от тях се нуждаеше от помощ. Не всеки възрастен е способен на това.
Когато родителите им се върнаха, те пак се спречкваха в игрите, но всеки от тях знаеше, че независимо от кавгата, другия го обича и е готов да му помогне в трудна минута.