Растенията крият в себе си прекрасен аромат, но не винаги го изявяват, тъй както даровете на Божията благодат стоят неупотребявани в непроменената душа на вярващия.

Насаждат се много растения, но почвата около тях не диша аромата на истинската любов и Божиите дела на милост.

Много ветрове духат върху репея, но само едно от тези растения благоухае.

Понякога Бог изпраща на своите деца тежки изпитания, за да могат в тях да се развият даровете на Неговата благодат.

Факела свети най-ярко, когато вятърът духа върху него.

Хвойната издава най-приятната си миризма, когато я хвърлят в огън.

Най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на страданията и несгодите.

Съкрушеното сърце излъчва приятно за Бога благоухание.

Как да постъпя?

Само веднъж  мога да премина по този път на земния си живот.

На този път ще оказвам милост, услуги и помощ при все случай, които ми се предоставят от всеки човек.

Да не пренебрегваме и да не се въздържаме от това служене, защото едва ли ще минем отново по този път!

Споделяй това, което имаш. Това може да се окаже за някого услуга, която на теб дори и на ум не ти е идвала.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.

Небето потъмня. Завесата в храма се раздра на две. Земята се разтърси, отвориха се големи цепнатини в нея. Наоколо само страх и съмнения.
– Трябва да бягаме и нас ще ни убият.
– Не мога да разбера, какво стана?
– Аз Го изоставих в бедата.
– Той трябваше да ни предупреди!
Те бяха дошли от всички краища на Ерусалим. Чувстваха се твърде виновни да се върнат по домовете си и твърде обезкуражени, за да продължат работата си. Във всеки от тях тлееше отчаяна надежда, че всичко това е кошмар или лоша шега. Всеки се надяваше да намери някаква утеха у другите.
Споменът за думите на Учителят ги призоваваше да се върнат обратно. Стана им неловко, те бяха рухнали под вълните на паниката и страха от опасността, която можеше да ги застигне.
– Не мога да повярвам какво направих!
– Никога повече няма да постъпя така.
Тези, които бяха с Исус се завръщаха, те знаеха, че от Него може да се очаква нещо необикновенно. Видяха как Той прости на жена, която бе живяла с пет мъже, с какво уважение се отнесе към крадеца, който се криеше под маската на бирник. Видяха как изгони бесовете от някои и припомни на идващите в храма, да имат страх от Господа. Той правеше чудеса, традицията бе срината, прокажените бяха освободени, свещениците мърмореха …..
– Може би Той наистина е възкръснал от мъртвите.
Нещо повече от слухове за празния гроб ги поведе обратно. Нещо в сърцата им не им позволяват да живеят с чувство за предателство. Когато Исус се нуждаеше от тях, те избягаха. И сега трябваше сами да се справят със срам си.
Трябваше да му поискат прошка, но къде да го намерят. Той им бе говорил, че тези които добре Го познават, няма да се лишат от милостта Му.
За единадесетте не оставаше нищо дуго освен гибел или милост. Те добре Го познаваха, знаеха, че и да нарушат обещанията си, все имаше още възможност да им се прости.
Така те се върнаха с надеждата, че невъзможното  може да се случи отново.
– Ех, ако имах поне още един шанс.
Те седяха в стаята и тихо разговаряха за празния гроб. Сред мрачните мисли някой каза:
– Готов съм да дам безсмъртната си душа, за да го видя отново.
И стана чудо. От стената пристъпи познато лице.
Какъв финал, не това бе началото.
На разкаяното сърце не му трябва много. Излезте от сенките и престанете да се криете. Призовете Божият Син да премине през стените на вашата вина и срам. Той е готов да прости. Единственото, което трябва да направите е, да се върнете при Него.