Човекът и мечтата се сприятелили.

– Хайде да преследваме Синята птица, – казала мечтата.

– Добре, -съгласил се човекът.

В преследването на Синята птица неочаквано стигнали до дълбока бездна. Човекът се уплашил.

– Ще падна в бездната ….. искам да се върна обратно! – завикал той.

Мечтата се разтревожила:

– Не мисли, че ще паднеш, мисли за Синята птица!

– Но аз падам ….

– Дръж се за мен!

В един миг човекът трябвало да реши:

Да продължи да се отчайва или да се хване за мечтата и да лети по-нататък.

Да прескочи бездната или да живее без да откъсва краката си от земята.

Жоро човъркаше нещо из кабелите, на устройството пред него. Огнян го наблюдаваше мълчаливо, като от време на време му подавяше някой и друг инструмент.

Към тях приближи доктор Никола Каменов. Той посочи сферата с пръст и каза:

– Смятам с тази антика да се спусна под повърхността на дълбочина 900 и повече метра.

Огнян и Жоро се спогледаха удивени.

– Радвам се да се запозная с вас, доктор Каменов. Съжалявам, че се усъмних във вашия разсъдък, – каза смутено Огнян.

– Не за първи път ме обвиняват, че ми липсва нещо в мозъка. Човек свиква, когато се занимава само с изследвания, – каза Каменов. – можете да ме наричате Ник.

Огнян посочи сферата:

– Забравете думите ми, които казах преди малко. Бих се спуснал с това нещо, ако беше малко по-голямо. Вярвам, че Жоро я е възстановил напълно и сферата е годна за потапяне.

– При обновяването ѝ използвах технологии, които не са били известни, когато с тази сфера са достигнали дълбочина от 922 метра, но конструкцията е близка до първоначалната. Батисферата е била удивителна със своята простота.

– Днес тази формата на батисферата ни се струва логична, – каза Огнян.

– Първоначално Уилям Бийб смятал, че цилиндричната форма ще е най-подходяща, – сподели Каменов. – Той споделил със своят приятел Теди Рузвелт идеята си, като я нарисувал на салфетка. Рузвелт не се съгласил с него и вместо цилиндър нарисувал кръг, това била неговата идея за камера с формата на глобус.

– Навярно Уилям е последвал съвета му, – засмя се Огнян.

– След време, – уточни Каменов, – когато Бийб видял сферичния дизайн на Отис Бартън осъзнал, че това е единствения начин да се справи с налягането на голяма дълбочина.

Жоро и преди беше чувал тази история.

– Бийб е разбрал, че двете основи на цилиндъра биха се вдлъбнали навътре заради налягането, – продължи разказа си Каменов. – Но при сферата налягането се разпределя равномерно по цялата повърхност.

– Монтирах допълнителни плавателни торби в плазовете, – каза Жоро. Ник, знаеш ли, че аз ще бъда с теб под водата?

– Това е чудесно, – потърка радостно ръце Никола, – радвам се, че няма да бъда сам. Знаете ли, момчета това е сбъдване на една мечта.

– Вероятно сте били вдъхновен от Бийб? – попита Огнян.

– Да, точно Уилям ме вдъхнови да стана микробиолог, – възторжено каза Каменов. – Прочетох за светещата дълбоководна риба, която е видял при спускането си със батисферата и ми се прииска  да преживея това, което е изпитал той.

Огнян, който беше доста едър, се оплака:

– Не можах да се напъхам през тази 35 сантиметрова врата.

Каменов вмъкна главата си в батисферата, а после каза:

– По-просторно е, отколкото изглежда отвън.

– Оригиналната батисфера е била 143 сантиметра в диаметър, а стените ѝ са били изработени от 4-ри сантиметрова първокачествена закалена стомана, – каза Жоро. – Вътре е имало кислородни бутилки, филтри, фенер и телефонни кабели.

– Навярно си сменил някои части на оборудването ѝ? – засмя се Огнян.- В противен случай не бихте могли да се съберете и двата заедно вътре.

– Позна както винаги, – Жоро потупа по рамото приятеля си. – Илюминаторите са направени от полимер, вместо от кварц. Въжето е от  кевлар, синтетично влакно, което заменя стоманата. Медните комуникационни кабели замених с оптични. Смалих и обемистите уреди.

– Навярно ще искаш и сферата да бъде направена от титан? – усмихна се Огнян.

– Тогава ще стане много скъпа, – каза Каменов.

– Добра работа си свършил, Жоро, – каза Никола. – Бийб и Бартън, когато са се спускали, са знаели, че рискуват живота си, но младежкият им ентусиазъм е надделял над страха.

– Явно този ентусиазъм е заразил и вас, докторе, – добродушно каза Жоро.

Предстоеше едно интересно спускане, подхранено от една мечта и техническите умения и знания на младеж от този век.

Наоколо цареше хаос. Хора влизаха и излизаха. Чуваше се плач и стенания. На Росен бяха поверили да се оправя с тази менажерия. Той беше съсредоточен и концентриран.

Росен се готвеше да набере друг номер, когато Анета го дръпна за ръката.

– Какво правиш? Не можеш в това състояние да отидеш там.

– Трябва да отида, – категорично каза Росен.

Той знаеше, че тя няма да го разбере.

– Капнал си от умора. Направи толкова много до сега, това не е ли достатъчно? Нека някой друг да свърши останалото, – Анета кипеше, като събуждащ се вулкан.

– Нима си мислиш, че аз не искам да си почина? Знаеш, че винаги постъпвам така. Когато кажат: „Нека някой друг да го направи“, усещам, че този друг съм аз, Ани.

– Ти ли ще носиш цялата отговорност за света? – не се отказваше лесно Анета.

– Но поне мога да направя нещо, макар и малко….

Росен толкова много искаше да хване Анета за ръката и да замине някъде далече от тук, да забрави за всичко тук. За миг си помисли, че друг може да го замести, но тръсна глава:.

– Ани, трябва да се погрижа за тези хора, заел съм се от самото начало с тях.

Тя го обичаше за всеотдайността му, но осъзнаваше, че колкото и да се обичаха, един ден Росен нямаше да бъде до нея. В животът му винаги щеше да има някакво предизвикателство, затруднение или усложнение, което щеше да го отнема от нея, като чужда жена.

Той беше мъжът на мечтите ѝ, но изглежда тя искаше повече, отколкото той можеше да ѝ даде. Ако Росен се превърнеше в това, което тя искаше, той нямаше да бъде вече човекът, в когото се бе влюбила.

Бе решила да сложи край още сега, преди да бъде отново наранена. Мисълта да бъде прекъсната връзката им, създаде болезнена празнота в душата ѝ. Анета имаше чувството, че тази пустота никога няма да се запълни.

– Добре, – привидно се съгласи.

– Когато това свърши …. ти и аз …. мисля, че разбираш какво имам предвид? … Ще бъдем заедно.

– Разбира се. – каза Анета.

Чувствата ѝ бяха толкова объркани, че се поколеба да го погледне в очите.

Най-накрая Анета се овладя, но когато се обърна да му каже, че не иска да го вижда повече, той беше изчезнал.

Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……