Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.
Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани и я изпиваше с очи.
– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.
После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.
– Не съм искала пари от теб,- недоволно сви устни Ирена.
– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.
– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?
– Това е войнишки долар.
– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.
– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.
– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.
– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.
Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.
Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.
И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.
