Холандският художник Бернднот Смилде измислил начин да прави облак в помещение.
За да направи това, той създавал условия с внимателно подбрани параметри за температури, влажност и светлина, а след това пускал малко пара от машина за дим.
Полученият облак се задържал във въздуха няколко минути, които били напълно достатъчни, за да го снимат.
В разработката на робота са взели участие Диего Фелипе Гранадос, работещ в Япония, а също и неговите колеги от Университет Тохоку.
Роботът е висок 1,8 м и се премества с помощта на колела.
Горната част на машината имитира човешко тяло. Андроидът може да се движи, като обикновен партньор.
Роботът за да анализира движенията на своя партньор използва видеосистеми, датчици за налягане и лазерен далекомер.
Машината може да променя изражението на „лицето“ си в зависимост от успеха на партньора си.
През 1940 г. в небето над Австралия се сблъскали два патрулни самолети Avro Anson.
Инцидентът не е довел до експлозия, но самолетите се врязали един в друг.
Пилотът и двамата щурмани на самолета отдолу скочили със парашути.
Но пилотът на по-горния самолет Леонард Фулер забелязал, че може да управлява машината и с такъв товар. Освен това двигателят на по-ниския самолет все още работел.
Фулер извършил успешно, аварийно кацане в полето.
По-късно двата самолета били отремонтирани и отново ги върнали да изпълняват предишните си задължения.
Първите достоверни сведения за създаване на конструкция подобна на велосипеда датира от 1817 г.
Тогава немският изобретател и аристократ Карл фон Дрез патентовал дървено двуколесно механично средство за придвижване на колела с кормило.
По-късно след оборудването на тази машина с регулируема седалка, изобретението нарекли велосипед.
Шотландецът К. Макмилан и французинът П. Лалман независимо един от друг снабдили велосипеда с педали.
Въпреки че шотландецът е направил модификацията си 23 години по-рано, конструкцията на Лалман от 1961 г. става известна и масово се пуска на пазара. Французинът е получил патент за своя велосипед през 1866 г. и става фактически първият му изобретател.
Преди всяко представяне на нова опера Майербер бил жалка гледка. Изглеждал несигурен и съмняващ в успеха си.
По време на репетиция той питал всички за мнението им и искал съвет, даже и от отговарящия за спускането и оттеглянето на различни декори посредством машина.
Всяка дреболия му се струвала опасна за бъдещия успех на операта му.
Когато репетирали „Робърт Дяволът“, той решил, че във второто действие на сцената обстановката е много бедна. Прекъснал репетицията и започнал да се оплаква на директора на театъра:
– Скъпи мой, вие наистина ли искате съвсем да погубите музиката ми? Тук няма какво да се гледа!
Сцената незабавно била подновена и в нея царял небивал разкош.
– Маестро, сега доволни ли сте? – попитал директорът.
Като огледал сцената композиторът едва не заплакал:
– Е, сега, мили мой, окончателно ме съсипахте! Какво сте сложили на сцената? В края на краищата, публиката ще се взира и оглежда всичкия съблазнителен разкош, с които сте я натъкмили и просто няма да слуша музиката ми!