След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.
Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.
Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени към обработването на дърво.
Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:
– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.
Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.
От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.
Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:
– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?
– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.
– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.
В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.
Радо имаше още два инструмента.
– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.
Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.
– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.
Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:
– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.
– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.
– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.
Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“
– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.
Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:
– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.
Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:
– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.
За разлика от традиционните кутии с боя спрей, това не вреди на озоновия слой или на
земята, нито на чистотата на ръката на художника.
Всичко е направено с помощта на мъх и няколко хранителни продукта, които могат да се намерят във всяка кухня.
Въпреки че графитите от мъх все още не могат да се наричат масово изкуство, майсторите на графити от мъх, така се нарича това течение, вече създават относително разпознаваеми произведения.
