Архив за етикет: майка

Човешкият опит никой не може да оспори

originalЗахари Димитров скоро щеше да отпразнува своя 17 рожден ден. Той играеше в местния футболен отбор. Много му допадаха видеоигрите.

Днес се провеждаше обичайната футболна тренировка. Всичко вървеше добре, докато Спас, един от играчите, не повали на земята Захари.

Георги този ден бе един от доброволците на бърза помощ. Той бе много близо до стадиона, където тренираха юношите и чу обърканите и уплашени гласове, на момчетата, които тренираха:

– Той е в безсъзнание …

– Съвсем леко го докоснах, какво му стана? – уплашено извика Спас.

– Лекар!

– Помощ! …. Къде се бавят тези с линейката?!

Георги изтича и помогна с каквото можа, но случаят не бе по неговите възможности.

Екип от бърза помощ заедно с треньора на футболния отбор побързаха да откарат Захари в реанимацията.
Те се суетяха около младежа:

– Това е най-тежкият ни случай до сега в практиката ни, – каза докторът, който прие пострадалия.

Родителите на Захари веднага пристигнаха в болницата, където бе приет синът им. Там те получиха зловещата информация:

– От 20 минути, синът ви е мъртъв. Причина за това е необратимата повреда на главния му мозък.

Но стана чудо. Една от сестрите, която бе погледнала към екрана на апарата, който доскоро показваше само една дълга непрекъсната линия извика:

– Сърцето му отново започна да бие.

Веднага Захари бе въведен в изкуствена кома. Температурата на тялото му бе понижена, за да може сърцето му да се справи със сърдечната травма.

На другия ден след трагедията Захари се събуди.

Лекарите бяха развълнувани и изненадани:

– Мислехме, че този младеж безвъзвратно е изгубен.

– Не съм допускал, че при такава тежка травма никога ще се събуди….

След три дена Захари разказваше на родителите си:

– Видях мъж с гъста брада, и дълги коси. Очите му бяха сини. Сигурен съм, че това бе Исус, въпреки че не се представи, защото бе обкръжен от ангели. Той положи ръка на рамото ми и каза: „Всичко ще бъде наред“. Имах чувството, че вижда всичко в мен.

След като се възстанови Захари се промени много.

– След случилото се аз се чувствам много по-силен, – споделяше с близки и приятели той.

Много хора повярваха, на разказа на Захари, но други се отнесоха с недоверие.

Един от чичовците му твърдеше:

– Навярно е пил някакво лекарство за спиране на сърцето по грешка, за това е спряло и сърцето му.

– Но той беше мъртъв 20 минути, – възрази майката на Захари.

– В паниката на лекарите няколко секунди са се видели като повече минути, – продължаваше да разсъждава на глас чичото.

Бащата на Захари не искаше да спори, за него бе важно, че синът му е жив. Само прибави:

– Хората могат да спорят с науката и логиката, но човешкия опит, никой не може да оспори.

Време е да направите пауза

imagesВеднъж един човек вървял през гората и чул звук от брадва. Той тръгнал по посока на звука и скоро видял един дървар.

Мъжът приближил и забелязал, че брадвата на дърваря е съвсем тъпа и работата му вървяла съвсем бавно.

– Уважаеми, дърварю, погледнете брадвата си, – казал  мъжът, – тя съвсем  се е затъпила. По-добре спрете и я наточете.

– Нямам време да я точа, трябва да сека, – нервно отговорил дърварят. – Виж, колко още дървета ме чакат.

И дърварят продължил своето изтощително занимание.

Познато нали?

Когато станах майка приех множество задължения, искайки да бъда идеална майка, съпруга, стопанка, …. А вечерно време едва се влачех и се свличах на леглото изтощена. Чувствах се като хамстер на постоянно въртящо се колело или като непрекъснато пришпорван кон.

Ако това състояние ви е познато, време е да направите пауза и „да заточите брадвата“.

Мамино синче

originalКатя и Владимир бяха на 17, когато се запознаха. За беда на следващата година преспаха заедно и това не мина без секс.

Скоро след това Катя каза на Владимир:

– Бременна съм.

И от тук започна всичко.

Майката на Владимир му забрани:

– Да не си посмял да се ожениш за нея. Тя не е на нашето ниво.

Родителите на Катя не бяха богати и с големи връзки, но не живееха в мизерия.

Братът на Владимир срещна веднъж Катя на улицата и започна да я заплашва:

– Ако не направиш аборт, ти и родителите ти ще останете на улицата.

През всичкото това време Владимир мълчеше и не я защити, нито я подкрепи. Не ѝ предложи брак, дори не се извини за грубото отношение на майка си и брат си.

Катя остави детето и не го абортира. Махна с ръка и каза:

– Много им здраве, ще се оправя и без тях.

Но те не я оставиха на мира. Родителите ѝ бяха съкратени от работа. Явно близките на Владимир сериозно се бяха заели с нещата.

Родителите на Катя бяха отговорни хора, те знаеха своя дълг и не оставиха дъщеря си. Продадоха апартамента си и заедно с Катя отидоха да живеят в друг град. Там се настаниха добре.

Скоро след това Катя роди син.

След една година се появи и „таткото“, Владимир поиска да види сина си, но Катя му затръшна вратата, като му каза съвсем спокойно:

– Не се занимавай с нас, ние не сме ти на нивото.

Владимир бе настоятелен и идваше отново и отново. Накрая Катя реши, че не бива да лишава сина си от баща, но за себе си реши:

– С Владимир няма да се събера. По-добре да остана сама, отколкото да живея с „мамино синче“.

Хиперопека

imagesГрешките при общуването с децата ни влияе върху развитието на речта има.

Днес ще ви представя една от многобройните грешки, които правят родителите, особено майките.

Това е хиперопека или прекалена загриженост, обратната страна на необходимото вниманието и грижата за детето.

Детето е обградено с толкова много внимание, че се предвиждат веднага неговите желания и потребности.

Тогава неговата мотивация и собствена му познавателна активност остават непотърсени и непоискани.

Когато родителят дава играчката веднага щом усети желанието на детето или го храни разбирайки, че е гладно без да е имало някакъв сигнал от него, тогава не се формира необходимост от общение. А щом няма комуникация у детето не се развива речта му.

За да преминат игрите ви по-добре с малкото ви дете премахнете ненужните играчки, изключете телевизора и звука на телефона си.  Вашето дете желае да общува с вас.

Разминаване

indexПразникът бе в разгара си. На масата имаше вече доста изпразнени чинии, а хората въодушевено говореха, ръкомахаха и обясняваха, като от време на време надигаха чашите, виното още не беше свършило.

– След една седмица ще имаме събирана в клуба, – каза възрастен мъж, с побелели коси. – Галя, ще дойдеш ли да ни посвириш с акордеона. Там ще има хора жадни за музика.

– Татко, – засмя се Галя, – сред тези, които ще бъдат жадни за музика има хора, които знаят да свирят по-добре от мен на акордеон. Тук е имало детска школа и много от тях са се научили да свирят от малки. На малкият ѝ пръст не мога да стъпя.

– Е, че ти свириш добре, какво те притеснява? – каза възрастният мъж.

– Учех се да свиря на акордеон, когато постъпих в учителския институт, тогава бях на 18. Да беше ме пратил, когато исках да свиря още на седем години, но ти тогава с мама ми казахте: „Ако завършиш годината с отличен успех, ще ти купим акордеон“. Аз не успях и тогава така си останах с мечтата, – въздъхна тежко Галя.

– Но нали по-късно имаше акордеон и сега свириш, – възрази бащата.

– Да, но ми липсва много от техниката, която бих натрупала, ако бях почнала като дете.

Хората се смълчаха и се заслушаха в спора между дъщерята и баща ѝ.

– Тогава, – продължи Галя, – нашият учител водеше състав с тамбури. Избираше си сред нас деца, които да включи в оркестъра. Толкова много исках да свиря поне на тамбура, щом не можех да се науча да свиря на акордеон.

– И какво стана? – попита Атанас, тъмнокос младеж със сини и топли очи. – Взе ли те учителят?

– Не, взе Димо, а мен записа в хора, – каза с болка Галя. – Учителят ни Димитров каза, че Димо пишел по-вярно от мен, дори когато преписвал от дъската, а моите тетрадки бяха нашарени с червен молив отгоре до долу. Тогава толкова много мразех Димо за това.

– Чакай да ви кажа как майка ми искаше да се науча да свиря на цигулка, – обади се Красимир, той искаше да разведри създалата се мрачна обстановка.

Беше едър и як младеж. Вечно усмихнат и на всеки помагаше.

– Майка ми си бе втълпила, че аз трябва непременно да се науча да свиря на цигулка, – започна да разказва Красимир. – Но аз не исках да свиря на тази скапана цигулка, на мен ми се играеше футбол.

Всички се заслушаха с интерес.

– Един ден, когато тя ме затвори в стаята за да се упражнявам на цигулката, аз хванах музикалния инструмент, сложих го на коляното си и той изпращя в ръцете ми, наоколо се разхвърчаха трески от него. От тогава изобщо в къщи не се говореше за свирене на цигулка. Футболът бе моята страст. Знаете, че дълги години играех в местния отбор. Какви години бяха само.

Каква ирония?! Този, които искал да свири, не му дали, не знам по какви причини, той просвирва по-късно, но то съвсем не е същото, а друг, който си мечтаел за футбол, унищожил музикалния инструмент, за да се посвети на любими си спорт.