Пуловерът е такава топла, вълнена дреха, с която обличат детето, когато е студено на майка му.

Ако децата не задават въпроси, те никога не биха разбрали, колко малко знаят родителите им.

Каквото и да правят децата това, което искат никога не биха могли да направят.

Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

Нощта бе тиха. Не се виждаха звезди, защото облаците ги закриваха. Луната се показваше от време на време, а след това плътната тъмна маса на поредния облак отново я скриваше.

Температурата бе минусова, но не бе толкова студено. Студът бе толерантен и леко пощипваше само откритите части на хората, които се бяха престрашили да излязат по това време навън.

Меги се бе облегнала на перваза на прозореца, гледаше леко разклащащите се клони и разсъждаваше на глас:

– Когато бях по-малка лесно достигах до Бога. Открих Го в песните, които пееха в църквата, в детското неделно училище. Чувствах как вярата блика в мен докато се молех. А сега какво?

Меги вече бе пораснала и откри, колко лесно човек на такава възраст губи вярата си.

Припомни си историята за Тома и думите на Спасителят: „Не бъди невярващ, а вярващ“. Тя откри много прилики между себе си и този Христов ученик.

– Въпреки всичко аз му съчувствам, – каза си Меги. – Ето и Исус разбра съмнението на Тома. Това ме окуражава.

Тя въздъхна дълбоко и притвори очи.

– След всичките тези години усещам, че съм се загубила., но намирам утеха само при Бога.

Спомни си как майка ѝ я съветваше:

– Гледай на своите съмнения и страхове не като на проблем, а като възможност да търсиш Исус. Погледни колко много знаци е поставил в живота ти, че е с теб.

Очите на Меги се напълниха със сълзи.

– Господи, Татко мой, знам, че ме обичаш и ми прощаваш, – прошепна тя. – Ти си с мен, за да ми покажеш раните Си и да изцелиш моите. Боже помогни ми да използвам съмненията си, като начин да търся Твоето Слово и да раста в любов и във вяра.

Облаците плавно се пръснаха и луната се усмихна окуражаващо…

Филип бе само на 25 години. Преди да се стъмни той тръгна с приятелите си да бере див чесън.

Филип намери на едно място повече от търсеното растение и се увлече в брането. Когато свърши разбра, че е изостанал от другите. Тръгна, но скоро осъзна, че се е изгубил.

Той се опита да намери пътя за дома, но пропадна под леда, когато пресичаше реката. Дрехите му подгизнаха, ръцете и краката му замръзнаха.

– В това състояние едва ли ще мога да се измъкна от гората, – каза си той. – Това е краят.

Изведнъж от гората, срещу мокрия и изтощен човек, изскочи куче. Филип се уплаши.

– Сега ще ме нападне, – едва прошепна младежът.

Но кучето се държеше приятелски и застана до човека. Филип тръгна , кучето го последва. Щом седнеше и се опиташе да заспи, четирикракият му придружител започваше да лае. Скачаше и правеше всичко възможно, за да не позволи на младежа да заспи. Кучето го приближаваше от време на време и го грееше с гъстата си козина.

Едва към десет часа вечерта Филип успя да се прибере у дома.

Завари майка си да плаче на колене в молитва.

Какво ли не бяха правили приятелите му, за да го открият, когато разбраха, че е изостанал.

– Къде изчезна? – извика изненадано Никола, един от приятелите му. – Къде ли не те търсихме. Защо не се обади, когато те викахме? Мислехме, че бялата смърт те е прегърнала вече в гората.

– Намерих много чесън, увлякох се да бера и съм изостанал, – уморено се усмихна Филип. – Тръгнах по-бързо, за да ви догоня, но ледът се счупи под краката ми, когато прекосявах реката. Целия се измокрих. След като излязох от водата седнах, толкова много ми се спеше. Тогава от гората излезе едно куче. Щом се опитвах да заспя, то лаеше и скачаше, от време на време, ме доближаваше и ме топлеше с козината си.

– Ако не е било това куче, щял си да замръзнеш, – каза Слави.

– А къде е кучето , – попита Никола.

– Не знам, – вдигна рамене Филип, когато наближих, то се шмугна в храстите….

На другия ден Филип дълго търси своя спасител, но така и не го намери.