Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Валери търсеше работа, тук и там, но не намери. За него нямаше значение, какво ще работи. Търсеше каква да е работа, но с осигурен покрив.

Един ден като си пиеше бирата се запозна с един шофьор, който караше трупи от планината. От него разбра, че търсят в горското стопанство нещо като деловодител и чистач.

– Опитай, може и да те вземат, – каза му шофьорът.

Валери се качи на камиона му и потеглиха към горското стопанство.

– Къде съм тръгнал из тези горските пущинаци? – каза си Валери.

Когато пристигнаха ги срещнаха няколко дървени постройки, скътани между млади иглолистни дървета. Шофьорът го заведе директно в стаята на директора.

– Петко, този мъж търси работа, ако не се разберете, ще го откарам обратно.

Валери седна на стола и разказа на Петко за скитанията и неволите си. Директорът го изслуша внимателно и нищо не каза. Даде му работни дрехи, зачисли го за храна в стола и го настани в една от бараките, където преспиваха дървосекачите. След това му каза:

– Ела утре в седем часа.

Когато Валери му се представи рано сутринта, Петко го изгледа отгоре до долу и каза:

– Да опитаме какво ще излезе от теб. Един месец ще работиш за хляб, дрехи и подслон, след това ще видим.

Работата му се виждаше лека.Валери заприходяваше писма, чистеше помещенията и цепеше дърва. Единственото, което му тежеше бе, че нямаше жени, само мъже. Тук се чувстваше самотен.

Един ден се появиха негови земляци. Горският и счетоводителят бяха отпуска и Петко изпрати Валери навътре в сечището, да отмери и заприходи натовареното.

Тогава землякът му Иван предложи:

– Валерка, да направим една далавера с теб. Първите курсове заприходи, а вторите пропусни. Ще ти броя за това суха пара.

Валери умува дълго, но накрая се закачи на въдицата. Няколко дена земляците му изкарваха едно, а Валери заприходяваше друго.

Само, че тези двама шофьори правели така и на други сечища. И когато ги хванаха, стигнаха и до Валери. Откараха го в следствения отдел на околийския град и скоро го осъдиха.

Майка му дойде на посещение в затвора. Тя се бе изгърбила и още повече съсухрила. Гледаше го дълго време без да каже нещо, а после преди да си тръгне тихо продума:

– Синко, в други дрехи искам да те видя.

Но тя така и не доживя да го види ….. свободен.

Михаил влезе в затоплената стая. Завари майка си усилено да търси нещо.

– Какво пак загуби? – засмя се Михаил.

– Ето закърпих чорапа, но не знам къде съм оставила губерката, – притеснено каза Марта.

Тя бе възрастна жена, скоро навърши 93 години, но често ѝ се случваше да губи едно или друго, по-точно не си спомняше къде го е оставила.

Синът ѝ веднага се включи в търсенето. Къде ли не погледнаха двамата, иглата я нямаше.

– В дън земята потъна, – ядосваше се Марта.

Михаил вече се готвеше да се откаже от търсенето, когато в кълбото, което се бе търкулнало почти до леглото забеляза, че нещо блести. Погледна внимателно и забеляза губерката забита в него.

– Защо ме караш да я търся край печката, когато си я забила в кълбото? – възмути се Михаил. – Гледай къде се е търкулнало. Хей там до леглото.

– О, боже, – завайка се Марта, – забола съм я в кълбото и съм забравила. – Мислех, че тук съм я сложила, пък то гледай къде съм я мушнала, – зарадвано бъбреше старата жена.

Тя „умееше“ да забравя това, което току що е пипала, но минали събития, имена и дати на роднини помнеше безпогрешно.

Лошото бе, че като загубеше нещо, притеснена се щураше из къщи и тези, които бяха с нея волю или неволю се включваха в търсенето. И накрая „нещото“ се намираше там, където никой не предполагаше.

Хубаво е в една къща, когато някой губи нещо, а друг го намира. Ако всичко замре, нищо не се движи или премества, всичко запада, опустява и умира.

Най-страшната подредба е тази, която напомня за липсата на живот, същинско мъртвило.

Много пъти Михаил се ядосваше на тези „търсения“ на майка си, но си казваше:

– Така тя е по-жизнена, макар и малко притеснена, но жива  ….

Обяд. Всички са край масата.

Дъщерята пита майка си:

– Мамо, каква книга искате да купите?

Майката изгледа неразбиращо дъщеря си:

– За какво става дума? – попита я тя.

– Вие през цялото време говорите: „Ту хиляда за книжката отделихме, ту две….“

Всички на масата избухнаха в смях.

Съгласно традициите за избор на еврейско име на новороденото отговарят родителите. В някои общини е прието, бащата да дава име на първородното, майката на второто дете, а по нататък един след друг.

В други общини бащата решава как да се казват момчетата, а майките момичетата. Така не възникват конфликти по този повод.

Що се отнася до времето, на момчето се дава име на осмия ден от живота му, по време на церемонията на обрязването. А момичето получава име в близките дни след раждането, когато в синагогата четат Тора – понеделник, четвъртък и събота.

Ако детето се е родило със влошено здравословно състояние, родителите можели да му дадат името Хаим – „живот“, Хая – „жива“ или Рафаел – Бог е изцелил“.

Смята се, че името силно влияе на съдбата и болестите могат да бъдат излекувани чрез него, даже ако трябва да се промени и в зряла възраст.