Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Семейството се премести в големия град и на Диди ѝ предстоеше да постъпи в ново училище. Тя бе израснала в малко селище и имаше много приятели, но тук не познаваше никого.

Когато се върна от училище, баща ѝ я попита:

– Как мина първият ден в новото училище?

Диди се разплака:
– Почти никой не ми обърна внимание. Чувствах се много самотна. В класа имаше група момичета към, които исках да се присъединя.

– И какво смелост ли не ти достигна? – попита бащата, знаейки колко общителна е дъщеря му.

– Когато Мими ме покани на рождения си ден, Зорка каза, че не ме харесва.

– Изглежда това момиче ти е завиждало, – отбеляза майка ѝ.

– О, – възкликна Диди, – тя е толкова красива. За какво може да ми завиди?

– Майка ти просто така предполага, – обади се баща ѝ.

– А може би ……. – Диди се замисли, – когато учителката по пеене каза, че пея много хубаво, Зорка изсъска и побледня.

– Трябва да дадеш възможност на съучениците си да разберат колко си прекрасна и весела, – посъветва я баща ѝ.

– Нека те опознаят по-добре, – добави майка ѝ.

– Добре ще опитам.

Диди спря да търси съчувствие от кръга на Зорка. Тя просто бе себе си. Успокои се и се отпусна.

Много скоро тя имаше свой приятелски кръг от момичета и момчета.

След няколко години Диди и Зорка постъпиха в един и същи колеж и Диди бе избрана за отговорник на групата им.

Тогава нещо се прекърши в Зорка. Тя се приближи към Диди и кротко попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

– Това би било страхотно!

Диди спечели, защото се постара да остане добър човек, независимо от обстоятелствата.

Хубавото е, че Зорка осъзна грешката си и двете се сприятелиха.

Силен трясък събуди Дона. Тя бе самотна майка. И първото, за което си помисли бе:

– Някой се промъкнал в дома ми ….. децата ми, – едва не извика тя.

Тя скочи от леглото и грабна бухалката, която бе наблизо. С разтуптяно сърце „добре“ въоръжена Дона се втурна през вратата.

Първо провери детската стая. Децата спяха спокойно в леглата си.

Стискайки здраво бухалката Дона внимателно обходи останалата част от апартамента.

– Ааааа, – недоволно извика тя.

Металната щора в банята бе паднала.

– Изкара ми акъла, – нервно пристъпи Дона напред.

Накрая се засмя, когато забеляза пластмасовата бухалка на тригодишната си дъщеря в ръцете си.

– Това изобщо нямаше да ми свърши работа, ако някой бе нападнал дома ми, – въздъхна тя.

Без значение с каква трудност се сблъскваме, нашите оръжия не са адекватни. Те са като пластмасови играчки.

Колко често сме грабвали каквото ни попадне под ръка, за да открием после, че това е крайно несъответстващо, дори безполезно срещу натрапниците в живота ни?

Обикновено се съкрушаваме от неспособността си да решим проблема.

Ако отсъства Бог от живота ни всички оръжия, които бихме използвали срещу нападателя, биха били незадоволителни и безполезни.

Когато зависим само от собствените си сили, лесно се плашим.

Ако проблемът е много по-голям, безпомощността и страхът ни водят до гняв и вина. И всичко това е, защото се доверяваме единствено на себе си.

Бог понякога ни позволява да участваме в битката, но ние винаги се нуждаем от Него. В сражението, Той не се нуждае от нас, за да спечели.

Когато Бог се бори за нас, победата е сигурна.

Ако установим, че оръжията ни са недостатъчни в житейските битки, това е, защото не се доверяваме напълно на Бога.

Той е нашият щит, крепост и яка кула.