Всеки може значително да надмине обичайното, като служи на хората. За да помагаш на хората, не е нужно да имаш научна степен, просто ти е нужно сърце, изпълнено с милост, преливащо от любов.

Един ден Радко се връщаше от училище. Пред него вървеше момче натоварено с книги, дрехи, магнетофон и футболна топка. То се препъна, а всичките неща, които носеше се разпиляха край него.

Радко приклекна и започна да помага на момчето да събере нещата си.

– Много ти благодаря, – каза момчето.- Аз се казвам Станко.

– А аз Радко.

Тъй  като вървяха в една посока Радко попита:

– Мога ли да взема част от багажа ти?

– Разбира се, – малко смутено отговори Станко, – но протегна препълнените си ръце и Радко взе някой от нещата.

Момчетата се заговориха и Станко сподели:
– Много обичам видеоигрите, футбола и историята.

– И аз обичам видеоигрите, но предпочитам баскетбола и географията.

– Историята ми е любим предмет, – каза Станко, – но с останалите ….. нещо не ми спори.

Станко въздъхна тежко, а после добави:

– Наскоро се скарах и с приятелката си.

Тъй като бяха вече стигнали до дома на Станко, той покани Радко:

– Ела да изпием по една кока кола и да погледаме телевизия.

Радко се съгласи и двамата влязоха вътре. В непринуден и весел разговор момчетата не усетиха кога свърши деня и Радко си тръгна.

След това двамата се срещаха в двора на училището, в училищния стол и къде ли още не.
Така дружаха няколко години, докато дойде дългоочаквания ден на дипломирането.

В този ден Станко попита Радко:

– Помниш ли как се запознахме?

Радко се усмихна и кимна с глава.

– Тогава не ти казах, – започна смутено Станко, – но бях събрал всичко от шкафчето си от съблекалнята в училището, не исках да оставям „боклук“ след себе си. Бях взел доста голямо количество от хапчетата за сън на майка ми …… исках да се прибера по-бързо у дома и да се самоубия.

Радко трепна и погледна притеснено Станко.

– Но след като поговорихме и се посмяхме с теб, – продължи Станко, – разбрах, че ако се самоубия, щях да се лиша от такива приятни моменти и много други неща, които правехме по-късно заедно. Тогава, Радко, когато ми помогна да събра нещата си, ти направи много повече за мен. Ти ми спаси живота.

В училище смятаха Жана за безнадежден случай. Веднъж родителите ѝ получиха бележка от учителката ѝ, в която се казваше:

„Жана има проблем с ученето. Тя не може да се концентрира в нищо. Вечно се движи и неспокойно се върти. Пречи на останалите. Не успява да си напише домашните. Не смогва да се справи със задачите и упражненията в клас“.

Учителката ѝ не осъзнаваше, че Жана имаше разтройство свързано с дефицит на вниманието.

Но кой ли можеше да разбере малкото момиче?

Тя не беше като другите и при нея трудно се прилагаха същите методи на обучение, чрез които се обучаваха останалите деца.

Майка ѝ въздъхна и я заведе на лекар. Той накара момичето да седне на един стол, който бе в другия край на стаята. Жана подложи ръцете си под краката и седя така двадесет минути, докато лекарят разговаряше с майка ѝ, за проблемите ѝ в училище.

Най-накрая лекарят седна до Жана и каза:

– Сега бих искал да поговоря с майка ти насаме. Почакай ни тук в кабинета, ние след малко ще се върнем.

Преди лекарят да излезе с майка ѝ включи радиото, което стоеше на масата.

След като двамата възрастни се оттеглиха, лекарят помоли майката на Жана:

– Много тихо и внимателно погледнете, какво прави дъщеря ви.

Жана бе скочила на крака и се движеше в такт с музиката.

Тогава лекарят се обърна към майката и каза:

– Жана не е болна. Тя е танцьорка. Заведете я в училище за танци.

Майката прие съвета на лекаря и Жана започна да се занимава с танци.

По-късно  малката палавница, която не можеше да седи на едно място в училище, беше поканена в балетното училище. Тя стана солистка, а след това основа свое собствено танцово училище.

Жана се запозна с един известен композитор, който пишеше предимно мюзикъли. Заедно с него направи една хореографска постановка, която стана доста известна сред почитателите на този жанр.

Така Жана донасяше много радост на милиони хора.

За съжаление, много деца като нея остават неразбрани и просто ги тъпчат с лекарства, за да ги направят като другите.

Петя бе млада майка. Въпреки че бе студентка, тя се грижеше за малката си рожба.

Днес денят бе много напрегнат и натоварен. Петя преспа малката и прибяга до близкия ресторант да хапне набързо.

Близо до входа на ресторанта седеше бездомен човек. Той беше отчаян. За малко бе влязъл в заведението, надявайки се някой от хората там да прояви милост към него и да му дадат възможност да се нахрани. Но никой не се бе отзовал към зова за помощ на този  нещастен човек и той излезе отново на улицата.

Петя не можеше да го подмине, тя винаги се стараеше, с каквото може, да помага на такива хора.

Младата жена влезе в ресторанта, купи храна и чай за мъжа и го покани на една маса вътре в заведението.

Мъжът се засрами от младото момиче и отказа, но Петя настоя и той седна да се храни.

– Какво се е случило с вас? Има ли къде да живеете? – Петя се заинтересува искрено от този беден човек.

Мъжът се трогна, никой до сега не бе му обръщал внимание, а тя … такова красиво момиче разговаряше с него.

Тогава той без особена съпротива и разказа живота  си:

– Казвам се Кирил, – започна мъжът разказа си. – Нямам баща, а майка ми скоро почина от рак. Това беше шок за мен. Не можах да се справя с положението и започнах да взимам наркотици. Скоро се оказах на дъното в обществото и хората започнаха да ме третират като боклук ….

Разговаряха дълго време, но младата майка трябваше да върви.

– Извинете ме, но се опасявам, че детето ми вече се е събудило, а у дома няма никой… – И Петя се надигна  да си върви.

– Извинете ме, – каза Кирил, – бихте ли почакали само за няколко секунди?

Петя само кимна с глава и отново седна. Кирил взе една смачкана бележка и бързо написа нещо върху нея. След това я подаде на Петя и каза:

– Извинете ме, за лошия почерк и за това, че ви задържах толкова дълго време. Довиждане.

Мъжът стана и напусна заведението, а Петя пое към дома си. Когато се прибра, тя се сети за бележката и я отвори. Там с разкривени букви пишеше:

„Днес бях решил да сложа край на живота си. Но заради вас сега няма да го направя. Благодаря ви! Вие сте прекрасен човек!“

Оказа се, че един разговор и безплатен обяд съвсем не бяха малко нещо. Ако Петя не се бе отнесла добре с Кирил, той щеше да приключи с живота си.

Времето, което му отдели младата жена показа на изпадналия човек, че в този свят все още има добри хора, а това му даде сили да продължи да живее.

Шестгодишната Айрис имала диагноза аутизъм още от двегодишна възраст. Момичето избягвало да гледа хората в очите. Не искала да общува с родителите си, а когато я насочвали към други деца, за да си играе с тях, се разстройвала, огорчавала и натъжавала.

Майка ѝ подарила котка от породата мейн кун и поведението на Айрис започнало да се променя.

Сега котката придружава момичето по време на разходките ѝ. Четирикраката пухкава приятелка се вози на велосипеда с Айрис. Котката прави компания на момичето дори в банята.

Когато Айрис иска котката да седне до нея казва:

– Котка, седни.

Когато я вика Айрис казва:

– Котка, иди.

На някой тези команди могат да се сторят съвсем прости за едно дете, но при такава диагноза, те са сериозна крачка в развитието на момичето.

Преди Айрис не е изказвала никакви устни искания, но след появата на котката момичето е започнало без принуждение да говори.

Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.