Майка ѝ скоро бе починала. От нея бяха останали много снимки, които сама бе правила. Василка се опита да подреди фотографиите на отделни купчинки.

От тях я гледаха напълно непознати лица. Едни се усмихваха, други плачеха, трети се бяха отнесли някъде в мислите си……..

Когато леля Здравка я завари сред купчината снимки, каза на Василка:

– За какво ти са тези снимки? Те са ничии ….

Василка се опитваше да гледа с разбиране на фотографиите. Някои от тях я разчустваха, но тя се опитваше да се овладее.

„В крайна сметка, това са снимки, мъртва хартия, – казваше си Василка. – Може би за това по-възрастните не са ѝ обърнали внимание и не са я насърчили да продължи“.

Майка ѝ ги бе заключила в един куфар, но не като някаква тайна, а нещо, което е смятала за маловажно.

Колко ли жени като майка ѝ, с неразкрити таланти са в света? Или такива, които в името на семейството и любимия мъж, са се отрекли от мечтите си.

Василка знаеше, че поколението на майка ѝ и всички малко по-големи или по-малки от нея са се превърнали в жертвен агнец на семейния олтар.

Преди години я беше попитала;

– Мамо, защо не си завършила образованието си?

– Баща ти беше завършил само гимназия, не вървеше някак си да завърша университет.

След втори курс майка ѝ бе напуснала юридическия факултет.

Бащата на майка ѝ, нейният дядо тогава мърморел:

– Нямам дъщеря за даване за сина на търговец на зърно.

Тогава се застъпили други хора за баща ѝ:

– Велко, момчето не е лошо. Веднага се захвана с търговия, за това не е учило по-нагоре.

– Виж колко складове и магазини има само в столицата.

– Младите се обичат, грехота е да ги разделяме.

Така майка ѝ и баща ѝ се бяха оженели. Баща ѝ бе предприемчив човек и със всичко, което се захванеше, успяваше. Той бе починал преди пет години.

Майка ѝ бе скромна жена. Тя подкрепяше съпруга си и децата си в всяко тяхно начинание.

Сега и тя си бе отишла. От нея бяха останали само множество снимки ….. една неизпълнена мечта.

Около нас всичко може да бъде стандартно, но понякога може да се случи точно обратното. Това зависи от нас. Доколко ще можем да разкрасим и разнообразим света около нас.

Как да се отдалечим от стандартите? Как да се отделим от сивата маса?
Предлагам ви една оригинална идея представляваща Дом обувка.

Понякога любимата работа се превръща в начин на живот.

Милионер от САЩ Маклон Хайнц толкова много обичал своя бизнес, той притежавал процъфтяваща фирма за обувки, че решил да си построи дом приличащ на обувка.

Получената „обувка“ имала размери 12 метра на дължина и 8 метра на ширина. Вътре имало пет нива. Като цяло това е уютен и комфортен дом.

В тази къща всичко напомня за бизнеса на стопанина. Тук обувките са навсякъде. Прозорците, пощенската кутия, къщичката за птички, дори кучешката колиба прилича на обувка.

Къщата не само рекламира стоките произвеждани от собственика ѝ, но в нея има и магазин за сладолед за радост на любителите на сладкото.

Гостоприемният стопанин кани възрастни хора да прекарат почивните дни в Дома обувка. Даже се случва младежи да прекарат медения си месец в нея.

От 2004 г. къщата е сменила собственика си и е била отворена за туристи.

Салатата е чудесен източник на зеленчуци.

Можете да си купите подправки и сосове за салатите от магазина, но по-добре е да ги приготвяте у дома си.

Изборът на състава на подправките в салатата като мазнина, оцет, сол, пипер, ….. е важен, но още по-важна е последователността на слагането им в салатата.

Олиото трябва да се добавя след солта, защото солта не се разтваря в него.

Поставяйте подправките в салатата непосредствено преди да я сервирате, тъй като от зеленчуците се отделя вода, която ще я развали вида на самата салата.

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.

Катя е само на две години. Това е особен период от нейното развитие, когато всичко е „нейно“.

Веднъж тя се разхождаше с баща си в парка. Баща ѝ реши да я подразни:

– Това дърво е мое!

– Не, мое е дървото! – тропна с краче Катя.

– Този магазин е мой! – казва баща ѝ.

– Не, мой е магазина! – крещи със всичка сила детето.

– Водноелектрическата централа е моя! – каза бащата и зачака да види, как дъщеря му ще реагира на непознатата дума.

Катя се замисли за малко и небрежно каза:

– Това не ми трябва!