Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

Разхождаха се безмълвно. Дървета, храсти и тревички бяха окъпани в слънчева светлина.

Симеон бе вперил поглед към близкия връх на планината, който ясно се очертаваше със своята зеленина в небесата. Станка заничаше между малките тревички, търсейки цветя и гъби.

– Как можеш да накараш хората, – наруши тишината Симеон, – да вземат решение, основавайки се на собствената си логика? Та те постоянно са бомбардирани с информация от телевизията, вестниците, радиото и интернет.

– Виж, колко интересно се получава, – засмя се Станка. – Постоянно гледаме реклами, които се стараят да ни накарат да купуваме. Когато ги гледаме за не знам кой си пореден път, не започваме да им вярваме, но нещо ни кара въпреки всичко да им се подчиняваме.

– Рекламата създава образи, – каза Симеон.- Виждаш на екрана как един човек носи нещо, което го прави много щастлив. И когато видиш това „нещо“ на витрината в магазина, у теб възниква образа на щастливия човек.

– И понеже си потиснат от градския начин на живот, – продължи мисълта му Станка, – пожелаваш да се почувстваш щастлив, като оня човек от рекламата.

– Ти знаеш, че този предмет, не прави човека щастлив, – продължи разсъжденията си Симеон, – но емоцията, която се е създала у теб след като си гледал рекламата, надделява над здравия разум.

– Но това са само чувства, – поклати недоволно глава Станка.

– Разума ти крещи: „Недей го прави!“ Но не ти предоставя алтернатива….

– Точно така, – съгласи се Станка. – Ние купуваме рекламираната стока, подмамени от емоцията, като си мислим, че това ще ни направи щастливи.

– Наистина, – намръщи се Симеон. – Някои реклами са красиви, но целта им е една и съща.

– Като бонбон в красива опаковка, който разваля зъбите, – допълни Станка.

– Какво излиза накрая? – попита Симеон. – Телевизията е основен източник, който насочва ума на на човека към поддържане на материалния свят. Но кой кара това да се случва?

– Този образ се поддържа от хората. За тях той е ценен. И всеки, който се различава по мислене от тях, бива преследван и обявен за предател.

– Не можеш да накараш хората да повярват в нещо друго, – махна с ръка Симеон. – дори да е логично, разумно и полезно.

– Това е така, защото хората са с притъпени сетива. Обременени с пристрастявания към какво ли не, – констатира Станка.

– Те вярват най-вече на чувствата си, – заключи Симеон.

Колкото и да говореха, и двамата разбираха, че трудно биха променили нещата. На заслепен човек, много трудно можеш да му покажеш и докажеш истината.

Петър Николов отиваше към колата си, която бе паркирана пред магазина. Той забеляза възрастна жена с огромен чувал със захар в ръце.

Старицата бързо пристъпи към Петър и му каза:

– Миличък, ще ме откараш ли? Съвсем наблизо живея.

Николов реши да помогне на жената и я откара до дома ѝ.

На следващия ден, когато Петър отново отиде да пазарува в магазина, на входа го спря охраната.

Отведоха го в специално помещение и му показаха кратък видеозапис:

Познатата му старица влиза в магазина, грабва един голям чувал и бързо избягва от магазина навън.

Имаше и друг запис. На него се виждаше как бабата сяда в неговата кола …..