Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:
– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.
Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?
– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.
Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.
Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.
– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.
Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:
– Но това е заек!
Засмя се лисицата и се облиза лакомо.
– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.
Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.
Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.
От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.