Сашо се ожени чак на четиридесет години. Съпругата му се казваше Нели.

– Радвам се, че се ожених за нея, – сподели Сашо. – Бог знае със сигурност от какво имам нужда.

– Как се запознахте? – попитаха го Данчо.

– За първи път срещнал Нели преди десет години. Тя седеше край един басейн. Тогава бях елегантен мъж, а тя бе прекрасна. Имаше весел нрав, всеотдайна грижовност и голяма ревност за Исус, – отговори Сашо.

– Ако е била толкова невероятна, отвътре и отвън, защо ти отне толкова време да се ожениш за нея? – повдигна вежди Ивайло.

Сашо се усмихна , почеса се по главата и каза:

– Като се замисля, имаше много причини като забързан живот, липса на близост един с друг, може би и нуждата да порасна, мога да посоча поне десетина още, но основната причина бе, че бях свикнал да живея сам и идеята да съм женен беше някак плашеща.

– И десет години по-късно осъзнаваш, че не можеш да живееш без нея? – Станчо намигна на Сашо.

– Тогава нямах представа колко хубаво е това, – ухили се Сашо.

Бог ни предлага нов живот на благодат, но въпреки това толкова много от Божите хора все още сякаш живеят като независими, „необвързани“ люде.

Защо става така?

Ако Божията благодат е толкова невероятна, отвътре и отвън, защо на толкова много от нас им отнема толкова време да започнат да живеят чрез и в благодат?

Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.