Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Никола Павлов бе млад репортер. Той имаше възможност да посети Летните и Зимните олимпийски игри.

Никола обичаше спортните състезания, но сега срещите със спортистите бе сбъдната негова мечта.

Харесваше му да слуша хора от цял свят, които говореха на различни езици и отбелязваха победите за страните си.

Никола още в тинейджърска възраст бе очарован от Олимпийските игри. За него това се бе превърнало в мания.

На Летните олимпийски игри Никола последва Бога.

Тогава Господ го помоли:

– Откажи се от спортния си идол.

Никола все още обича Олимпийските игри, но сърцето му истински се вълнува, когато люде от различни народи и произход се събират да се молят и покланят на Бога.

Без значение откъде сме или къде живеем, нека се радваме, че като вярващи сме едно в Христос с нашите братя и сестри по целия свят.

Сашо се ожени чак на четиридесет години. Съпругата му се казваше Нели.

– Радвам се, че се ожених за нея, – сподели Сашо. – Бог знае със сигурност от какво имам нужда.

– Как се запознахте? – попитаха го Данчо.

– За първи път срещнал Нели преди десет години. Тя седеше край един басейн. Тогава бях елегантен мъж, а тя бе прекрасна. Имаше весел нрав, всеотдайна грижовност и голяма ревност за Исус, – отговори Сашо.

– Ако е била толкова невероятна, отвътре и отвън, защо ти отне толкова време да се ожениш за нея? – повдигна вежди Ивайло.

Сашо се усмихна , почеса се по главата и каза:

– Като се замисля, имаше много причини като забързан живот, липса на близост един с друг, може би и нуждата да порасна, мога да посоча поне десетина още, но основната причина бе, че бях свикнал да живея сам и идеята да съм женен беше някак плашеща.

– И десет години по-късно осъзнаваш, че не можеш да живееш без нея? – Станчо намигна на Сашо.

– Тогава нямах представа колко хубаво е това, – ухили се Сашо.

Бог ни предлага нов живот на благодат, но въпреки това толкова много от Божите хора все още сякаш живеят като независими, „необвързани“ люде.

Защо става така?

Ако Божията благодат е толкова невероятна, отвътре и отвън, защо на толкова много от нас им отнема толкова време да започнат да живеят чрез и в благодат?

Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.