Група ангели бяха изпратени на земята. Те ликуваха. Радостта бликаше от тях. Нищо не можеше да ги накара да се сдържат, за да изразят веселието и ликуването си от мисълта на кого принадлежат.

На много места земята тънеше в мрак. Хората вървяха изгърбени сякаш носеха тежък товар. Лицата им бяха безжизнени, загубили своя облик.

Ангелите гледаха тъжните им и изморени изражения и се учудваха:

– Какво е станало с тях?

– Защо са толкова подтиснати и обезкуражени?

– Къде се е изгубила радостта им?

Един от ангелите, който бе прозрял истината се изправи и нареди:

– Мълчете! Те са болни, поради греха си. За тях е неразбираема нашата веселост.

– Само да отметнат тежкият воал на прегрешенията си, – съчувствено възкликна друг ангел, – ще открият толкова много радост и смях.

– Бодрост, веселие, радост и задоволство, това са отличителните знаци на Бог и Божия ред на нещата.  Печалният, подтиснатият и депресираният им вид говори, че те не принадлежат на Господа, – тъжно добави някой от ангелите.

– Ех, да можеха да осъзнаят, – въздъхна друг от групата ангели, – че всеки път, когато вършат дела с Бога и се отдават само на Него, ще бъдат преобразявани от  любовта, мира и радостта Му.

– Те няма да имат никаква заслуга за това, което извършват, но самото чувство, че са Божи, ще ги стопля и окриля.

Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Хората минаваха край Живко, оглеждаха го изпитателно и клатеха угрижено глава:

– Изглежда доста се измъчва, – подхвърли един старец и погледна младежа със съжаление.

– Обсебващи мисли са заангажирали ума му и е забравил всичко около себе си, – прибави съчувствено една възрастна жена.

– Погледни го, – посочи го с пръст един млад мъж, – сякаш се е откъснал от този свят.

– Какво си въобразява, че никой не го наблюдава ли? – възмутено възкликна една дама.

В трудни моменти сме склонни да се фокусираме толкова много върху мислите и ограниченията си, че останалият свят сякаш изчезва.

Не можем да накараме умовете си да мислят за нещо друго. Дори не ни интересуваме дали другите не ни смятат за луди.

Нима е толкова трудно да предадем тревогите си на Бога?

А какво всъщност означава това?

Това ни разкрива нещо много важно, че трябва да позволим на Господа да се бори за нас.

Свети Августин се молеше така: „Господи … Ти си ни направил за теб и сърцата ни ще бъдат неспокойни, докато не намерят покой в ​​теб“.

Изведнъж Живко трепна, погледът му се освежи, а устните му започнаха тихо да мълвят:

– Исусе, поверявам ти моята битка. Няма нищо от този свят, което може да ме отдели от Твоята любов. Доверявам ти се, защото знам, че можеш да се намесиш и да ме спасиш. Води моята битка. Признавам, че нямам необходимото, за да спечеля тази борба, но твоята благодат е достатъчна за мен. Това, което знам, е, че когато съм слаб, съм силен в Теб.

Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.

Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.