Всеки в село познаваше Румен Разузнавача. Не че някога е бил разузнавач, но този му прякор точно пасваше на „дейността“ му. Още, когато бил млад търсел на работата лекото и на баницата мекото. Никой не го е виждал с мотика или лопата в ръка.

Остарял беше и малко се бе попрегърбил, но от старите си навици не се бе отказал. Сутрин рано или по мръкнало можеш да го засечеш, как с чувал под мишница отива да „разузнава“. Обере някоя чужда градина и хайде в неговия „склад“.

Тази година добре се беше наредил с боб, картофи, чушки, домати, ….. и то в доста голямо количество. Едва ли щеше да изяде всичкото, но търгуваше с откраднатите продукти и си докарваше по някой лев към пенсията.

Всички шушукаха зад гърба му. Хората разказваха весели и комични случки от неговото „разузнаване“.

Веднъж толкова се бе заплеснал да пълни чувала си с чушки от двора на комшийката, че не забеляза кога до него застана баба Кера.

По едно време я засече с периферното си зрение, но изобщо не се смути.

– Ти коя си? Какво правиш тук? – нагло попита Разузнавача.

– Ти ми кажи, какво правиш в моята градина? – сбърчи вежди баба Кера.

– Това си е моята градина ….., – продължи да се преструва Румен.

– Като грабна тоягата, ще разбереш набързо коя градина обираш, – възмутено извика баба Кера.

– Грешка ….извинявай ……обърках се …..а пък аз си мислех, – и Разузнавача заотстъпва с пълен чувал назад.

Баба Кера застана пред него с една голяма вършина в ръцете.

– Пипера, – кресна му тя, – изсипвай го и се махай, че здраво място няма да остане по теб. Крадец и разбойник …. – жената започна да се задъхва от ярост.

Румен изтърси чувала и заотстъпва назад, като си мърмореше под носа

– Грешка, сбърках …….нали не довиждам малко с очите …..

– Невидял! Неразбрал! – фучеше баба Кера. – Цяло село е пропищяло от тебе.

Живели някога двама съседи. Никога не се карали, но постоянно си съперничели.
Една зима паднал дълбок сняг. Първият съсед излязъл рано сутринта с лопата в ръка, за да разчисти снега пред къщата и да направи пътечка към пътя. Погледнал в двора на съседа. Към неговия дом водела старателно почистена пътечка.
На следващата сутрин валяло отново. Първия съсед решил да излезе половин час по-рано. Погледнал към съседа, а към дома му отново води почистена пътечка.
На третия ден виелицата яко вилняла. Сняг бил се нарупал повече, отколкото в предишните дни. Излязъл първия съсед да възстанови реда в двора си на разсъмване. Погледнал в съседния двор, а там пътечката до дома на съседа стои почистена, все едно не е валял сняг.
Изненадан от това първият съсед решил да разбере, как съседа му успява да разчисти пътеката до дома си. В този ден двамата се срещнали на улицата. Като разменили няколко думи за работите си, първия съсед между другото попитал:
– Съседе, кога успяваш да почистиш снега пред дома си, сняг вали почти всеки ден?
Вторият съсед се изненадал от въпроса, но после се засмял и казал:
– Та аз никога не го чистя, просто приятели ми идват често на гости!

Живял някога един мързелив момък. Той се скитал от място на място и нищо не му харесвало. В нищо не можел да изпита удоволствие.
„Какво е това удоволствие?“ – мислел си един ден той. И решил да иде да го потърси.
След известно време видял един селянин, който копаел.
– Дядо, можеш ли да ми кажеш в какво мога да намеря удоволствие? попитал го момакът.
– Зная това, – казал старецът, без да прекъсва работата си, – но ако говоря с теб, няма да мога си свърша работата.
– А ако аз работе вместо теб, ти ще можеш ли да ми кажеш тогава? предложил младежът.
– Добре.
Юношата взел лопатата и започнал да копае. Слънцето изгорило гърба му, тялото се покрило с пот, но той бил толкова нетърпелив, да узнае как да откриете удоволствието, че продължил да работи.
Старецът седнал под дървото и наблюдавал момъка. Минали час, два и старецът го повикал:
– Ей, момче, почини си малко!
Юношата хвърлил лопатата и седнал до стареца в прохладната сянка. Старецът предложил на младежа вода и той пил
– О, колко е хубаво!Това е цяло удоволствие! – неволно възкликнал момакът.
– Вярно е, – потвърдил старикът, – това е истинското удоволствие! Ако ти запонеш да се трудиш, ще започнеш да изпитваш удоволствие, от това, което правиш.

Лопатата, брадвата, куките, сандъкът с пясък и невероятния вид на кофата, напомнящо железен калпак са части от традиционното снаряжение на пожарникарите.
Тази кофа никъде другаде не се използва. Не може да се постави на пода, затова и не трябва да се оцветява.
Въпреки това тя има голямо значение за пожарникарите.
Смята се, че конусообразни кофите по-лесно загребват пясъка. С едната ръка се държи ръба на кофата, а с другата върха на конуса ѝ, което дава възможност за по-бързо запълване на една кофа с пясък. През зимата в пожарният варел водата може да е замръзнала, так с върха на конуса на кофата той можел да се разбие.
Тази форма е удобна за вадене на вода. Леко се пуска кофата и след това се вдига пълна, без да се губи време за загребване. Друго нейно предимство е, че може да се поставя върху неравна повърхност, забучвайки я в земята, не се разплисква вода от нея.
Някои се шегуват, че фермерите имат такава кофа, за да не им я откраднат. На кого ще му дойде на ум, да вземе такава „неудобна“ кофа?
Този вид кофа е измислена още при Петър I.
Тя съществува от създаването на пожарната охрана през 1722 г.

В народното съзнание Страстният петък е свързан с редица обичаи и суеверия. Смята се, например, че изпечен хляб в този ден не плесенясва и изцелява всяка болест.

Моряците смятат, че такъв хляб е талисман против корабокрушения, а топлият изпечен хляб в този ден ще запази дома от пожар до следващия Велик петък.

В Русия на този ден по-богатите гощават своите близки и познати, на които празничната трапеза не е по джоба им.

На този петък не е желателно да се работи. Не трябва да се мушкат железни предмети в земята, като лопата, гребло, мотика, защото това ще донесе беда. В този ден не се садят растения, но ако посадите чушки ще имате двоен добив.

Изпрана и простряна дреха през този ден, никога няма да стане чиста. На бельото ще се появят кървави петна.

Много от обичаите са преминали от езически обреди. Някои от тях противоречат на християнската традиция.

Дали да  вярваш на тези обичаи е въпрос на личен избор.

Страстният петък е повод да спрем в нашето забързано ежедневие и да се запитаме: „Как живеем? Накъде отиваме?“