Едно от известните гробища на влакове се намира в Германия, около гара Ньординген, Бавария, която била основен транспортен възел през XIX век.

През 1966 г. германските железници напълно преминали на електрически влакове, а парните локомотиви оставени на запасните коловози на гарата.

Събраното старо оборудване в Ньординген станало едно от най-големите в Германия.

Германците се отнесли към историческите ценности, като истински педантични представители на своята нация. Някои от локомотивите и вагоните реставрирали и сега те са експонати в намиращия се в близост на гарата музей на железопътния транспорт.

След като посетителите огледат експонатите на музея, могат да се разходят наоколо, където могат да видят и не реставрираната техника, която е запазена в много добър вид.

Това не е включено в програмата на музея, не служителите не пречат, смятайки, че щом човек си е заплатил цялата стойност на билета, при желание може да види и „запасняците“.

На туристите много се харесва такова пътешествие в миналото.

Бог се нуждае от хора, на които той може да се разчита. Той иска ние да бъдем толкова решителни и толкова благонадеждни, колкото и постоянни. Вярата се заключава точно в това.

Бог търси хора, на които да възложи цялата тежест на Своята любов, сила и верни обещания.

Божиите локомотиви имат достатъчно сила, за да се справят с всяка тежест, която ние закачим за тях.

За съжаление, много често кабелът, който прикрепяме към локомотива, се оказва твърде слаб, за да издържи тежестта на нашите молитви. За това Бог ни изпраща на поправка. Учи ни да бъдем благонадеждни и издържливи в живота на вяра.

Нека прилежно се отнасяме към нашите уроци и да заемем твърда позиция, за да устоим.

Бог знае, че ти си в състояние да преминеш през изпратеното ти изкушение. Ако не беше така, нямаше да ти го изпрати.

Неговото доверие в теб обяснява всички изпитания в живота ти, колкото и горчиви да са. Бог познава нашите сили и ги измерва до последния инч.

Никога не се е случвало, някой човек да бъде изпитан от Божие изпитание повече, отколкото може да понесе.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

Навярно много от вас са забелязали, че преди влака да тръгне, машинистът „дава малко назад“.

Защо го прави?

Не сте ли се замисляли до сега? Тогава помислете малко? Защо наистина го прави?

Съобразете, какво е състоянието на вагоните преди тръгването на влака.

Трудна ли се оказа тази загадка. Мисля, че човек не е нужно да бъде машинист, за да съобрази.

Ако не сте успели да се досетите, не се отчайвайте, ще имате още възможности, за да покажете вашата находчивост и съобразителност.

А сега ето и …

Отговор: Това е необходимо, защото връзките между вагоните са много обтегнати. Ако в такова състояние локомотива потегли, той трябва да придвижи едновременно от мястото целия товар.

Ако се отслабят малко връзките между вагоните, те ще се ускорят едни други, без да предизвикат излишно натоварване на двигателите.

За това могат да помислят сериозно обичащите физиката, ако не са го знае ли отпреди.

Човек ако обръща внимание на малките неща край себе си, би стигнал до интересни изводи.

Ако машинист на тежък товарен влак се опитва рязко да тръгне напред, то влакът изобщо може и да не тръгне.

Ето и обяснението на това явление.

Това става защото сумарната сила на триене в покой, действаща върху колелетата на вагоните от страна на релсите, превишава силата на приплъзване на водещите колела на локомотива.

Често машинистът трябва първоначално да даде назад, за да облекчи напрежението в механизмите за съединяване на вагоните и едва тогава задвижва влака напред, придвижвайки вагоните един след друг.