Събраха се на общо събрание, за да се обобщи едногодишния опит в животновъдството на стопанството. Всичко вървеше по план. Изказаха се доста хора за постигнатите резултати и какво още може да се желае в бъдещата работа на стопанството.

Дадоха думата и на Иван Крайчев. След първите му реплики, залата избухна в смях.

Този човек цял живот бе овчар. Той имаше големи успехи в добива на повече мляко и вълна от овцете, но говореше грубо и цветисто. Всичките му изречения завършваха с псувня или някой груб израз.

Смехът и вълнението в залата се усилваха. Водещият се чувстваше като в небрано лозе. Опита се да ограничи изказването на Иван, но главният дошъл от големия град се смееше наравно със всичка и каза:

– Нека да изслушаме човека! Той така си говори със овцете всеки ден. Те го разбират и му дават мляко, вълна и агънца, а ние тук с нашия изискан говор, нищо не произвеждаме, нито даваме нещо на обществото.

– Но той прекалява със цветистите си изрази, – реши да е оправдае водещият.

Горкият дори псувните нарече меко цветисти изрази.

– Нека изслушаме този мъж, – продължи главният, – белким се научим на нещо и ние. Най-вече как живеят, работят и говорят овчарите  …

Самочувствието на Иван се повиши и след още няколко изречения приключи:

– Така получавам високи добиви от моите овце….. – поредната му псувня бе заглушена от бурни смях в залата, – а и кучето добре варди стадото …. – нестихващ смях изпрати Иван на мястото му.

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.

„Не е честно!“ навярно много пъти сме чували този израз и сякаш никога не се разделяме с това усещане.

Исус разказа една притча за справедливостта. Стопанинът на лозето плати еднаква надница на всички работници, които бяха работили през деня, независимо кога бяха наети. Тези, които бяха работили най-дълго през деня не бяха доволни и роптаеха срещу стопанина.

Не е честно! Освен ако не съм от онези, които започват работа в пет следобед. Ако съм на пълен работен ден, няма да се замисля кое е честно и кое не, но ще съм благодарна за работата, която имам.

Ами ако съм чакала цял ден, за да получа работа и накрая не съм я получила?

Ако се чувствам непотребна и отхвърлена?

Докато виждам как наемат другите, може да съм стигнала почти до отчаяние и накрая да се откажа.

Не сме ли всички като работниците наети в края на деня?! Повикани сме и натоварени с определена работа от Бога. Творецът на небето и земята ни призовава да работим за Неговото царство. Да споделяме богатството на Неговата милост не защото заслужаваме, не защото сме достойни или имаме определена заслуга за това, а поради Неговата благодат.

Много е трудно да преодоляваме дадено разстояние с търпение.

Обикновено си мислим, че ни трябва много търпение, за да лежим на леглото, когато сме болни. Въпреки това, не мисля, че е  много трудно да се постигне търпението на един болен.

Вярвам, че търпението има много по-голямо значение, като например, издръжливост за изминаването на дълъг път.

Голяма сила изявяват тези, които остават спокойни по време на скръб или безропотно понасят ударите на враждебно настроените към тях.

Но знам нещо, което въплъщава в себе си още по-голяма сила. Това е да останеш на работата си, приемайки ударите на другите, страдайки с наранено сърце да продължаваш своя път. Дори и дълбоко огорчен в духа си, да продължаваш да изпълняваш ежедневните си задължение.

Така е постъпвал Христос. Много от нас могат да въздържат сълзите си при болка, но по-трудно е да проявим търпение на улицата.

Ние сме призвани да погребем мъката си не в летаргично спокойствие, а в деятелно служение – в банката, в работилницата, при разговори и насърчаване на другите. Такова погребване на мъката е много трудно, но именно в това се заключава преодоляването на разстояния с търпение.

Такова е било Твоето търпение, Сине Човешки! То е съчетавало в себе си ожидание и напредване по пътя, очаквайки цели и изпълнения на по-малко важните неща в това време.

Виждам Те в Кана, как превръщаш водата във вино, за да не бъде помрачена сватбата. В пустинята нахрани народа с хляб, облекчавайки нужда му.

През цялото време Ти носеше голямо бреме, с никого не го сподели, на никой не се оплака от него.

Хората молят за дъга в облака, а аз бих искала повече от Теб. Бих искала да донасям радост на другите.

Моето търпение ще достигне до съвършенство, когато съумея да работя на лозето Ти.