Денят бе прекрасен. Слънцето раздаваше топлината и светлината си без да се скъпи.

В близката църква се чуваше пеене. Природата окъпана от скорошния дъжд сияеше, сякаш отразяваше тези песни.

След като службата свърши, пасторът застана на вратата и се ръкуваше с хората, които излизаха от църквата.

Малко момиче мина край него с книга от неделното училище и с корица от Библията под мишницата. Пастирът протегна ръка и се ръкува с него, а след това го попита:

– Мога ли да видя това, което носиш под мишницата?

А в същото време духовният глава си помисли:

„Навярно листовете някъде са се изгубили“.

Отвори празната корица и каза на момиченцето:

– Мило дете, в Библията ти няма нищо, освен обвивката ѝ. Навярно си загубила страниците ѝ някъде?

Момичето без да се смути отговори:

– Не, не съм ги загубила.

– Тогава какво се е случило с тях?  – попита пастирът заинтересовано.

– Всеки път, когато проповядвате нещо от Библията и казвате, че Бог вече така не се движи или че това не е за нашите дни, аз премахвах тази страничка от Библията. Това е всичко, което е останало от Нея, една корица само. Днес ще се избавя и от нея.

Пастирът доста се смути. Него вече не го занимаваше мисълта: „Къде са изчезнали страниците на тази Библия?“, а по-скоро „Какво съм проповядвал?“

В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.

Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.

Празникът си е празник. На него всеки очаква да получи желания подарък. Малките деца с нетърпение очакват белобрадия старец с червен кожух и голяма шапка, който носи голям чувал на гърба си.

Малките ученици също възбудено очакват Новогодишния празник.

Днес Таня Славова, дългогодишна учителка, научила много деца да пишат и четат, каза на учениците си:

– Знам, че сте нетърпеливи да видите какво ще ви донесе белобрадия старец. А вие написахте ли му вече писмо с желанията си?

Някои от децата поклатиха отрицателно глава, а други ентусиазирано заподскачаха по чиновете си:

– Хайде да му напишем, – предложи Симо.

– Добре, – съгласи се Славова.

Децата не дочакаха ново подканяне. Всеки от тях откъсна лист от тетрадката си и хвана бързо химикалката. Някой мислеха дълго, втренчили невиждащ поглед пред себе си, а други бързо и със замах написаха желанията си на листа.

Учителката прибра листовете и обеща:

– Ще ги изпратя по пощата. Вярвам, че навреме ще стигнат и подаръците ви ще дойдат за празника.

Децата с одобрителни възгласи напуснаха стаята.

Славова разтвори листовете с посланията и се зачете в тях. Ситен почерк с добре подредено букви, строени като войници, привлече вниманието ѝ.

Там пишеше:

„Зная, че си добър старец и даваш на всеки желаното. Аз не искам много за себе си. Моля те изпрати в дома ни храна, защото през повечето време тя липсва и аз постоянно съм гладна. Донеси ми и по-топло одеяло, защото мама не можа да купи дърва и въглища, а нощите са много студени. Бих искала да си имам и аз топка, като Катя от съседния вход. Ако това те затруднява, поради многото поръчки, поне храна и одеяло ми донеси, моля те. Ели“.

Очите на Славова се насълзиха.

– Колко е ужасно, – каза си тя, – когато децата мечтаят за неща от първа необходимост.

Тя сподели, желанието на Ели с колегите си и някои от родителите на учениците си и резултатът не закъсня.

Бяха събрани много играчки и други полезни неща, включително и топли одеяла, които бяха подарени не само на Ели, но и на други ученици, чиито семейства живееха бедно и търпяха по една или друга причина лишения.

Много ученици, които не са си написали домашните, измислят фантастични оправдания, но този ученик има истинско извинение. Между него и домашното му е застанала самата природа.

Момче, което излизало от училищния автобус, паднало на пътеката и изсипало куп листа, на които било написано домашното му.

Силен порив на вятъра подухнал, сякаш нарочно, за да влоши проблемите на ученика.

Книгите и листовете се разпръснали в различни посоки. Да се надяваме, че ученикът е спасил нещо от домашната си работа.

В това време наблюдаващите тази сцена, не показали никакво съчувствие и се смели на нещастието му.