Евгения отглеждаше сама двете си дъщери. Тя се стремеше да ги научи на правилните навици и умения. Желанието ѝ бе преди всичко да ги научи на труд, да не лентяйстват много.

Катя бе по-голямата ѝ дъщеря. Тя бе на 14 години. По-малката бе Лора, на седем години. Тя имитираше и следваше във всичко кака си.

Един ден Евгения се обърна към по-голямата си дъщеря:
– Ти си вече голямо момиче и трябва да поемеш някои отговорности в дома ни.

Катя се напрегна и очакваше нещо не особено приятно за себе си.

– Имаме си дом и малък двор. Имаш ли нещо против да въведеш малко ред в градината ни. Листата са опадали. Трябва да се съберат и изгорят. Да се прекопаят лехите и около дръвчетата…..

Момичето се намръщи.

– Предлагам за труда си да получиш 30 лева.

Катя се засмя и каза:

– Добре, мамо.

Когато се върна от работа, Евгения остана много доволна. Всичко бе направено така, както бе заръчала.

Катя изтича да я посрещне.

– Браво, добре си се потрудила, заслужаваш парите, които ти обещах.

Двете не забелязаха, кога към тях се бе приближила Лора.

– А моите пари, – каза заинтересовано малката.

– Какви пари? – Евгения се изненада.

Катя взе да шътка и да дава знаци на сестра си да мълчи, но Лора продължи:

– Кака каза, че ако почистя двора, прекопая лехите и около дръвчетата ще ми даде 12 лева.

Елена изпадна в шок. Гледаше двете си дъщери и не вярваше на ушите си.

– Искате да кажете, че Лора всичко е свършила сама и ще получи 12 лева. А останалите ще вземеш ти Катя без да си си помръднала пръста? И това според теб е честно?

Катя се изплези на Лора:

–Порта такава!

Евгения въздъхна огорчена и добави:

– Няма нищо лошо в това да включиш сестра си на помощ, но не и да я експлоатираш, без да вършиш нищо. Сега ще дам парите на Лора, а следващия път си помисли добре.

Катя се нацупи и се затвори в стаята си.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Група младежи бяха насядали върху зелената трева и възбудено разговаряха. На много от тях им предстоеше брак, други бяха вече женени, а трети очакваха първата си рожба.

Румен бе обсебил микрофона и философстваше на всеослушание:

– Можеш да се преместиш някъде другаде да живееш, да промениш професията си, да се ожениш още няколко пъти, да се скараш с родителите си, но детето е за дълго време, то е завинаги. Ето, днес ви питам искате ли да имате деца?

– Разбира се, че искаме да имаме деца, – в хор отговориха момичетата, към тях се прибавиха гласовете и на не малко младежи.

– Не мога да си представя живота без деца, – каза Лиляна.

– Тогава бъди по-смела и кажи, защо искаш да имаш дете? – провокира я Румен.

– Бог ме е надарил със тази способност и трябва да я реализирам, – усмихна се самоуверено Лиляна.

– Звучи високонравствено, но не много убедително, – Румен разпери ръце. – Ти си надарена не само с органи за възпроизводство, но и с ръце, глава, …

– Не всички ще построят дворци, ще изтъкат прекрасни килими, ще напишат чудесни книги, …. но макар и да нямат дете, те ще бъдат пълноценни спрямо това, което създават, – обади се Тодор.

– А знаете ли как плачат бездетните жени и как въздишат тайно мъжете им? – попита Мая.

– Не, без дете аз бих била нещастна, – извика Зоя. – Смисълът на живота не е във външния вид, речите и делата, а в усмивката на любимия, на детето ти, на майка ти, на приятелите ти ….

– И все пак защо ви е необходимо дете? – Румен настоя от другите, да получи отговор на своя въпрос.

– С тях е по-забавно, – отговори бързо Запряна.

– Сигурна ли си? – лукаво я изгледа Румен. – Когато видиш, че край теб се забавляват приятели, а ти с бебешката количка и големите чанти …..

– Всеки, който още няма деца, – отбеляза Филип, – приема детето за очарователно и забавно малко човече, което не може да те ядоса.

– Само да чуеш моята комшийка, която е майка на три деца, какво говори за тях, – заяви Явор, – ще си помислиш, че ги мрази.

– Представи си, че не можеш да спиш повече от 3-4 часа, че вече не принадлежиш на себе си, – започна да изброява Ирена и да свива пръстите на лявата си ръка, – нямаш време за телевизия, Интернет, не можеш да се срещаш често с приятели….. С една дума нямаш възможност да правиш това, което желаеш. Тогава не би говорил така за съседката си.

– Да бъдеш толерантен, съвсем не е забавно, – отсече Тони.

– Детето е като ютията, за която постоянно си мислим дали сме я изключили, – обяви Слави. – Ние винаги се безпокоим за него, независимо дали е на две или тридесет години. Така че ако искате да се забавлявате, по-добре е да нямате деца.

– Детето ми може да ми осигури спокойни старини, – отбеляза друга гледна точка Галя.

– Колкото повече деца, толкова повече тревоги на старо време, – измърмори под носа си Николай. – Повече болести, кавги, неуспехи. Осигурете си старостта с повече пари, изгодно е за всяка инфлация.

– Ако искаш да се възползваш от малкото дете, за да подобриш живота си, – поклати глава Виолета, – като получиш апартамент, да усмириш любимия или просто от скука, знай, това няма да ти се размине леко.

– Не раждайте дете за себе си, то не е за вас, – подчерта Веселин. – За него вие сте леха в градина, почва, оплодена с пари и сила.

– Може и да греша, – тихо се обади Димо, – но мисля че Бог ни поверява децата, тези цветя в живота ни, за да се грижим за тях. Така ние действайки за тяхното благополучие се променяме и спомагаме за тяхното израстване.

Всеки от групата имаше свое становище по повдигнатите въпроси за децата, но всички бяха уверени, че раждането, особено отглеждането на дете и насочването му в правилния път, съвсем не е лесна работа.

Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Попаднал трън в цветна леха. Решил той да въведе свой ред на това място и да прокара свои правила.

Но цветята го гледали с такава любов …

Че той не издържал, сам не разбрал как пуснал корени и сам разцъфтял.

Любовта покорява и най-злият.