Заедно с приятелките си Мариана се записа в курса по танци. След записването групичката отседна в една сладкарница.

И тогава започна доста оживен разговор.

– Какви са ролите в танца? – попита Лили.

– Мъжът води,а жената го следва, – отговори бързо Мариела.

– Израснала съм в семейство, в което майка ми, баба ми, лелите ми и всички братовчедки твърдят едно и също нещо: „Жената не бива да позволява на мъжа да доминира, – отчете вирнала нос Станислава.

– Да но в танците става въпрос за водене, а не за доминиране, – обърна внимание Силва.

– В танца ролята на мъжът е да насърчи жената да разкрие своята красота, елегантност и грация, – подчерта Божана.

– Той проучва обстановката, определя курса  и води дамата, като нежно притиска ръка към гърба ѝ, – уточни Виолета.

– Спомням си за Венци, – каза смеейки Станислава, – когато веднъж танцувах с него. Той не водеше убедително и през цялото време се страхувах, че ще се блъснем в нещо.

– Когато партньорът е уверен и води в танца, като предпазва партньорката си от грешни стъпки, танцът е истинско удоволствие, – обясни Мариела.

– Не сте ли забелязали, че Бог ни води по подобен начин? – възкликна Мариана.

– Така е, – веднага се съгласи Лили. – Ние сме сътворени по Негов образ и когато се отпуснем, и следваме Неговото водителство…..

Виолета довърши :

– Започваме да отразяваме Божията милост и любов в този свят, изпълнен със страх и хаос.

Момичетата бяха доста въодушевени от разсъжденията, оставаше само да удавят своите емоции в чашите с газирано питие.

Андряна обичаше да тича. Тя не беше спортистка, не участваше в състезания, но в нея се бе зародило желание да поддържа добра физическа форма особено, след като се сблъска с проблемите на майка си и лелите си, които спазваха строга диета, за да смъкнат някой и друг килограм.

Баща ѝ бе физически здрав човек. Работата му бе тежка и по тялото му се открояваха големи и силни мускули.

– Адри, – казваше ѝ той, – движи се повече, за да не стигнеш до плачевните диети на майка си.

И тя реши да последва съвета му.

Една съботна сутрин Андряна реши с бягане да покори един от близките хълмове. Въздухът беше много влажен и както се очертаваше, щеше да е много горещо. Тези два фактора сериозно щяха да затруднят тичането ѝ.

Въпреки всичко стигна върха. Там имаше нещо, което ѝ направи силно впечатление. Тя погледна надолу. Знаеше, че покрай пътеката имаше засадени кленове, но не бе забелязала, че така наредени пазеха сянка по целия път към върха на хълма.

– Въпреки влажността на въздуха, – каза си Андряна, – тази неочаквана сянка ми е помогнала да не се изморя много.

Изведнъж  в съзнанието ѝ изплуваха думите: „Господ ти е пазач; Господ е твой покров отдясно ти. Слънцето няма да те повреди денем“.

Тя бе много благодарна за неочакваното Божие благословение този ден.

– Благодаря Ти, Боже за неочаквания начин, по които се прояви в живота ми….

Всеки от нас може да открие знаците на Божията любов в живота си, стига наистина да го пожелае.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Петрови бяха интелигентно семейство. Те имаха син Михаил, който си бяха осиновили. Той беше на около шест години. Отличаваше се с остър ум и находчивост.

Този следобед Михаил помагаше на детската площадка да се изграждат крепости и замъци. Когато вече привършваше работата по „строежа“, към Михаил се вкопчи вечно нервната и не от техния вход „домоуправителка“.

– Ти си подхвърлено дете, – изсъска тя на момчето. – Осиновен! Сирак!  Ако знаеш,че сега ти нямаш истински родители, нямаше да си тук, а в сиропиталището!

Изведнъж се извиси тънкия, но твърд глас на детето:

– Успокойте се, леличко, затова знам отдавна. Мама казва,че аз трябва да израстна интелигентен човек. И аз съм интелигентно момче, не мога да ви изпратя, за това ми моля просто да се напуснете това място.

Жената онемя, а момчето продължи:

– Ще се оплача на мама и татко от вас! Не зная как се казвате, но вие сте лелята, която всички в квартала ненавиждат. Моите родители ще ви намерят и ще ви накажат, затова че обиждате деца…. А още, че злепоставяте и клеветите на детската площадка.

Изведнъж Михаил започна да крещи:

– Мамоооооо! Таткоооооо! Тази леля ме обижда!

Навярно се досещате какво се случи с „доброжелателната“ леля, когато родителите на Михаил като от въздуха се появиха до сина си.

Интелигентно момче ще излезе от този Михаил.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……