Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–

Леля Надя погледна угриженото лице на младежа и попита:

– Ти вярваш ли в Бога?

Когато не знаеше какво да отговори Васил запалваше цигара. След като дръпна два три пъти, той каза:

– Не знам. Понякога искам да го има, но доста често ми е все едно. Е, когато ми е трудно поглеждам към небето и се надявам да ми помогне.

– Бог не идва при нас просто така. Той ни посещава, за да ни се открие и да повярваме в Него, но ние често отхвърляме такива мигове.

– Като не щем направо, налага ни се да се лутаме, докато влезем в пътя, – засмя се Васил.

– Така е, – съгласи се леля Надя. – Виждаш, че вече приближаваш, но понякога минават седмици, месеци и години през които минаваш през дерета и сокаци, докато достигнеш до там

– И накрая разбереш, че ти е дошъл края, – махна с ръка Васил.

– Бог много дава, но и много изисква. Но хората поради егоизма си и голямата си лакомия отказват да платят цената.

Васил само се усмихна леко.

– Повечето искат знамения и чудеса, за да повярват, но по-блажени са тези, които без да видят са повярвали.

– Аз правя доста добри неща ….. – думите на Васил прозвучаха като оправдание.

– Всичко, което си правил добро или лошо се записва на лента. Но, когато повярвах, че Исус Христос е поел греховете ти на кръста, лошото се изличава от тази лента и Бог помни само доброто.

– И какво излиза? Като повярвам в Бога, Той ще ми прости лошото. И така аз ще правя лошо, Той ще и прощава ….

– Почакай! Когато го допуснеш в живота си нямаш желание за злото.

– И ако все пак правя лошо.

– Любовта на Бога към нас се изразява в това, че Той ни дава постоянен шанс за правилен избор. Вярата в Бога е такова състояние, което ти позволява да изживееш живота си пълноценно и достойно. Бог иска да търсим Неговата правда, а другото ще ни се прибави.

Имаше сив косъм и малко накуцваше. Викаха му Марко. Добродушно и послушно магаре бе. Не проявяваше упорство и безропотно носеше всичко, с което го натовареха.

Един ден леля Дина със сина си го претрупаха със кофи и тенекиени кутии и тримата се отправиха към мандрата.

Пътя макар и черен бе добър, но стигнаха стръмната пътека, по която човек трудно се изкачваше. Хората се запъхтяваха, за това бавно пъплеха по нея.

Беше вече обяд, когато се заоблачи. Стъмни се и загърмя. Заваля силен дъжд. Бе страхотна буря, нищо не се виждаше. Жената и синът се държаха за самара на магарето.

Тримата едва вървяха. Леля Дина от време на време подвикваше на сина си:

– Не бой се, само се дръж здраво.

Изведнъж магарето спря. Колкото и да го дърпаха, то не помръдваше.

Леля Дина се ядоса и му обеща:

– Само да се размине тази пущина и такъв бой ще ти дръпна, та да знаеш друг път да не се инатиш така.

Тримата доста време стояха под ударите на безмилостния вятър. Бяха целите мокри от пороя.

Накрая бурята утихна, дъждът спря и просветля.

Изведнъж леля Дина прехапа устни и извика:

– Марко, ти си ни спасил от гибел, а аз бях готова да те натупам.

Тъй като пътеката свършваше, магарето бе спряло накрая ѝ. Следваше дълбока пропаст.

Степан много се учудваше на това, което правеше Крум. Спираше всеки и му говореше за това, какво Исус е направил за нас хората.

– Вярно е, че като християни трябва да правим това, – мърмореше под носа си Степан, – но той прекалява. Не вижда ли реакцията на хората. Някои дори му се присмиват, а един бабанка насмалко да го ступа.

Степан бе говорел с много по-стари вярващи от църквата и бе споделял опасенията си за действията на Крум, но те го изслушваха, усмихваха се и добавяха:

– Да даде Бог на всеки да имаше неговата ревност. Ако бяха всички като него, нямаше да има на земята човек, който да не е познал Господа.

И все пак Степан не можеше да се помири с това:

– Боже, – говореше си той, – каква ти ревност! Те изобщо не му обръщат внимание и не искат да го слушат. Е, вярно е! Някой откликват, но колко са в сравнение на тези, на които е говорел?!

Степан също разказваше на хората за Христос, но някак си ги избираше.

– На този няма смисъл да му говоря, той едва ли ще ме чуе, – разсъждаваше тихо на глас той. – Виж тази леля може и да чуе нещо…

Самият Степан признаваше пред себе си, че макар и да подбираше хората, понякога и той удряше на камък.

Един ден Крум и Степан вървяха по главната улица. Крум се насочи към един мъж, който не вдъхваше никакво доверие у Степан.

Крум поговори с мъжа. Степан не чу целият им разговор, но видя, че човекът макар и уклончиво се съгласи да посети църквата.

– Какво му говориш толкова? – наежи се Степан. – Не го ли виждаш какъв негодник е? Той е такъв голям грешник!

Крум се засмя:

– Именно за това говорих с него, защото рискувам да не го видя горе на Небето.