Керана имаше много ангажименти като говорител, но на едно събитие, за което разбра по-късно, тя не бе поканена.

Започна да се вълнува и извика:

– Защо не бях поканена? Защото не съм добра в говоренето ли?

Внезапно в ума ѝ проблесна въпрос:

– Защо това има значение за теб?

Този въпрос проряза до дъно душата ѝ. Тя бе принудена да се изправи срещу това, което вярва за себе си.

Честно казано това, което вярваше, съвсем не беше красиво.

– От даден момент съм започнала да свързвам своята самоличност с поканите за лекции, които получавах, – каза си Керана. – Не бях поканена, а това ми разкри истината. Чувствах се несигурна, защото бях закрепила самоличността си на несигурната основа, дали ще говоря или не пред дадена аудитория. А коя е моята сигурна основа?

Отговорът не се забави:

– Можеш да живееш смело, изпълнявайки своя призив, без да се сравняваш с някой друг.

– Добре, – съгласи се Керана, – бе ми открит корена на моята несигурност, сега ще изградя своята идентичност върху сигурната основа, в която Бог казва коя съм.

Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

Симеон имаше вече пораснал син, който учеше в гимназията. Младежът използваше често камиона им, но имаше един лош навик, обичаше да го паркира по средата на алеята пред дома им. Това дразнеше Симеон, защото му пречеше да влиза и излиза от гаража.

Веднъж се случи така, че Симеон излизаше от къщи, когато Стефан пак паркира небрежно, по-същия начин, камиона.

Когато синът слезе и стъпи на земята, бащата не можа да се сдържи и подкара старата и позната лекция за бащата и сина. След като свърши, Симеон нареди на Стефан:

– Веднага премести камиона на улицата.

Когато забеляза безизразното лице на Стефан, Симеон бе готов да поднови тирадата си, но синът му го попита:

– Татко, къде е краят на лекцията ти?

– Какъв край? – без да разбира, ядосано реагира Симеон.

– Например, нещо от вида: „Обичам те, сине, така че нека се опитаме да поправим това“.

Симеон наведе глава. Синът му бе прав. Това бе краят на гнева му, но и Стефан си бе взел поука. От тогава синът вече не паркираше камиона на алеята.

Това беше знак на любов, споделена между баща и син.

Наистина не трябва да казвате: „Обичам те!“, освен ако не го мислите. Но ако наистина е в сърцето ви, трябва да го казвате и изразявате на дело много пъти. Хората забравят понякога за това.